Разказ с ключови думи #2
21. Grave - тежък, гроб
22. Cup - купа
23. River - река
24. Ephemeral - временен, краткотраен
25. Fall - падение, падам
Моят произход: 1/4 Родопи, 1/4 Беломорска Тракия ,1/4 Македония (пак български) и 1/4 Армения. За Беломорска Тракия вече написах приказка - метафора (Гората на шанеите), сега ще напиша и за Армения. Ще преплета сегашните събития, легендите и историята на тази красива древна страна.
И още една песен, макар че не е арменска.
https://www.youtube.com/watch?v=R6hY2Vtoytk&list=RDpJtlGn46p0o&index=24
На Армения
Имало някога, още от Зората на времето, чуднокрасива страна - Хая. Била заобиколена с пустини, а самата тя била планински оазис - на широки хълмове се разстилала кадифено-зелена трева, пъстри цветя редели килими, горички с овошки от маслини, праскови, кайсии, смокини се гушели до градовете от червенокаменни къщи, монолитни храмове във форма на човешки глави увенчавали високите планини, пасища с овци посрещали и изпращали слънцето- топло и ласкаво към земята. Но най-чудна била столицата Ая. Никъде по света нямало толкова уреден, чист и голям град, с търговски улички и площади, потънал в лозници. Хората били честни, приветливи, гостопиемни, във всяка къща държали по едно украсено шкафче със сладкиши - само за гости.
Завидяли обаче демоните, които не обичали да обработват земя, сечали гори и се спъвали в камъка, а когато останали без ресурси, се събрали на орди да грабят и убиват. Чули от свой съгледвач за Хая и за Столицата Ая и скочили. Наточили извитите си мечове, яхнали немъртвите си коне и се втурнали в галоп през пустинята. Прах закрило слънцето.
Превзели Ая. Изпочупили стомните, разграбили домовете, убили мъжете, а жените и децата сторили свои роби.
А днес историята щеше да се повтори.
Гроб- орнаментален каменен кръст се извисяваше насред полето. Полето не беше гробище. А гробът не беше единствен.
По-нагоре, по хълмовете, Аваир беше гушнал внучето си- 4 годишно момиченце. Бялата му глава прикриваше спящото дете, а старческите му ръце го прегръщаха конвулсивно. Седеше червен камък, зад гърба му димеше разрушеното село и течеше, мътна, реката.
Аваир вдигна зачервените си, лишени от плач очи. Земята му беше пред него. Синът му беше някъде далеч с незнайна съдба. Надигна с едната си ръка олющена каменна купа с вода. Зелените, вечни треви нашепваха успокоителна хаянска песен. Вятърът свистеше край камъните - Не сме краткотрайни... Прелетя орел. Размаха силни криле, нададе ядосан писък и се насочи към исполинската планина Атангерос.
Набраздената,изписана като с думи ръка изпусна купата. Тя падна с глух протест. И напои земята.
No comments:
Post a Comment