WRITETOBER 2020/ #11 ETERNAL

 11. Еternal

Внищвам тук идеята, че книгите (като носители на концепции и истории) са част от живота, а животът е част от книгите и представям две реалности- фиктивни, книжни реалности. Главните им герои черпят вдъхновение как да се справят с проблемите си – един от друг. Моят текст е написан като loop, т.е, може вечно да се чете. Ама само може.  
(Което илюстрира бързата ми график-дизайн визуализация.)
Моля, всички съвпадения са случайни!И нищо не е в окончателния си вариант. Има цяла вечност за това.

Вечен 

За да бъде добър творец, какво трябва да прави творецът?
Алекс намести по-добре чантата си с фототехниката.
Първо не трябва да има "трябва". Второ, да обича работата си. Трето да търси. Да търси идеята, която също го търси. Да го направи искрено, да го направи с повишено внимание и интерес. И може би, ще намери вечността.
Това беше, което му светна от романа, който си четеше между другото. За някакво момиче Яна. В един момент обаче един импулс го тласна да се облече, да напусне таванската си стаичка под наем и да забрави отчаянието си от вчера.
Отиваше да намери залата с двете огледала, която му се беше мяркала като снимка в една онлайн новина. За жалост, тя увенчаваше гордо предверито на Съвета за бракосъчетания в квартал Лагера. На всичко отгоре се канеше да завали.
Алекс едва не се спъна, когато слезе от трамвая, пропусна възможността да заснеме две каращи се деца на тема " Конфликтът в обществото", закачи градинка от редки цветя и връхлетя в сумрачото фоайе.
Светна внимателно лампите, залата оживя в дървената си ламперия, червен килим и златни орнаменти по тавана.
Ето я. Вечността, събрана между двете огледала, която правеше всеки обект и момент безкрайни.
Алекс нагласи колкото можеше по-безшумно техниката си, и започна да я настройва.
- Добър ден! - викна близък женски възрастен глас. - Да се жените ли сте дошли?
        
                                                                                      *
Яна затвори книгата и се замисли за момент.
Тя беше възхитена. Така се прави - като Алекс. Да си смел, да последваш идеята си. И все пак да я последваш докрай.
Дълго време Яна правеше джинджифилените си домашни кифлички, захлупваше ги грижливо, топли- топли, прекосяваше селцето с всичките му стръмни улички и мостчета и заставаше пред Пекарната на г-жа Бейк за да представи произведението си. Но никога не влизаше. Стоеше така и гледаше витрината, наблюдаваше усилената работа на г-жа Бейк и синовете ѝ, правеше път на клиените с озадачените погледи, а после си тръгваше и се разплакваше, но малко, по пътя. Сълзите падаха в реката, така че, имало ли ги е? Патетата бързаха смешно след мама и тате, размазано. "Никой не обича джиндифилени кифлички." - Чуваше приятелката си Амелия - "Аз не обичам. Тате не обича."
Страх я беше да зададе въпрос. Страх я беше от въпроса, не, страх я беше от отговора - да не я разочарова.
Но днес тя щеше да опече кифличките, да прекоси селцето и да влезе в Пекарната.  Да говори с г-жа Бейк.

И моята безкрайност от 1999-а година.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=1315774252690&set=a.1315773932682