WRITETOBER2020 / # 26.27.28.29.30.31

 Разказ с ключови думи #3

26. forbidden
27. bloom
28. lissen
29. monster
30. hill
31. moon


Гледната точка на момичето от разказче #2 Disguise.  Цялата история е разказана в книгата ми "Земята на чудовищата".

Малката фигурка прекоси сумрачните, обширни предверия, тераси и колонади. Нямаше кой да я спре, все още. За миг тя се спря на последното стълбище. Отпред, скрити от дърветата, почиваха паркираните карети, впрягове от грифони и дирижабли с навигатори.  "Ще ме потърсят там.." - помисли момичето и без повече колебание прескочи балюстрадата вляво.
Забранената градина...
Мрачна и оросена, тя се разгърна пред момичето с ментовозелената рокля и маска на фея. Черни силуети на храсти и дървета, като хора, сякаш искаха да я сграбчат. Тя извика и се добра до широката каменна пътека на градината. Тук огледа обстановката.
"Сега вече наистина ще ме намерят...много красиви мозайки има този път...Трябва да се скрия... а небето - е изпъстрено със съзвездия... "
Момичето пристъпи към друга по-малка пътечка, заднишком. Докосна цвят, забранен цвят и той се разтвори. Като домино я последваха още забранени цветя и нададоха сирена като ултразвук. Заслуша се.
И чу името си.
- Анбел.
Гласът не идваше от цветята. Беше дълбок и много познат.
Измежду всички чудни цветя се придвижи безформена тъмна фигура. Kрайниците ѝ ги изпомачкаха. Само лицето му се освети от лунната светлина.  Беше човешко лице. На чудовище.
Харм.
- Къде си тръгнала... без мен, твоят пазител?
Като светкавица Анбел видя сцената, когато Харм одра лицето ѝ, придвидливо оставяйки очите непокътнати. "Ти можеш да му се довериш" - чу баба си Грация в спомените си, - " Харм е пазител на рода ни от векове. Той ще те пази, винаги".
Анбел разко се съвзе от вцепенението си и обръщайки се, постоянно се затича откъдето бе дошла.
Лицето се усмихна .
-Знаеш, няма накъде да бягаш. А и този, който влезе в забранената градина... винаги понася последствията си...
Черните фигури се разместиха и дадоха път на още една фигура. На Тигран. Той се изкачи на хълма, срещу цветята.
-Охо, още един с маска - каза лицето на Харм. - Това да не е някаква всеобща мода?

Хм, добре. Обичам "Огледалната маска" и "Красавицата и звяра". И обещавам краят да е хубав.

С това приключвам участието си  във Writetober2020.  Но продължавам да пиша.
 Благодаря за вниманието.

WRITETOBER 2020 / #21.22.23.24.25.

 Разказ с ключови думи #2

21. Grave - тежък, гроб
22. Cup - купа
23. River - река
24. Ephemeral - временен, краткотраен
25. Fall - падение, падам

Моят произход: 1/4 Родопи, 1/4 Беломорска Тракия ,1/4 Македония (пак български) и 1/4 Армения. За Беломорска Тракия вече написах приказка - метафора (Гората на шанеите),  сега ще напиша и за Армения. Ще преплета сегашните събития, легендите и историята на тази красива древна страна.

                                                             (снимка- Уикипедия)


И още една песен, макар че не е арменска.
https://www.youtube.com/watch?v=R6hY2Vtoytk&list=RDpJtlGn46p0o&index=24

На Армения

Имало някога, още от Зората на времето, чуднокрасива страна - Хая. Била заобиколена с пустини, а самата тя била планински оазис - на широки хълмове се разстилала кадифено-зелена трева, пъстри цветя редели килими, горички с овошки от маслини, праскови, кайсии, смокини се гушели до градовете от червенокаменни къщи, монолитни храмове във форма на човешки глави увенчавали  високите планини,  пасища с овци посрещали и изпращали слънцето- топло и ласкаво към земята. Но най-чудна била столицата Ая. Никъде по света нямало толкова уреден, чист и голям град, с търговски улички и площади, потънал в лозници. Хората били честни, приветливи, гостопиемни, във всяка къща държали по едно украсено шкафче със сладкиши - само за гости.
Завидяли обаче демоните, които не обичали да обработват земя, сечали гори и се спъвали в камъка, а когато останали без ресурси, се събрали на орди да грабят и убиват. Чули от свой съгледвач за Хая и за Столицата Ая и скочили. Наточили извитите си мечове, яхнали немъртвите си коне и се втурнали в галоп през пустинята. Прах закрило слънцето.
Превзели Ая. Изпочупили стомните, разграбили домовете, убили мъжете, а жените и децата сторили свои роби.

А днес историята щеше да се повтори.
Гроб- орнаментален каменен кръст се извисяваше насред полето. Полето не беше гробище. А гробът не беше единствен.
По-нагоре, по хълмовете, Аваир беше гушнал внучето си- 4 годишно момиченце. Бялата му глава прикриваше спящото дете, а старческите му ръце го прегръщаха конвулсивно. Седеше червен камък, зад гърба му димеше разрушеното село и течеше, мътна, реката. 
Аваир вдигна зачервените си, лишени от плач очи. Земята му беше пред него. Синът му беше някъде далеч с незнайна съдба. Надигна с едната си ръка олющена каменна купа с вода. Зелените, вечни треви нашепваха успокоителна хаянска песен. Вятърът свистеше край камъните - Не сме краткотрайни... Прелетя орел. Размаха силни криле, нададе ядосан писък и се насочи към исполинската планина Атангерос.
Набраздената,изписана като с думи ръка изпусна купата. Тя падна с глух протест. И напои земята. 

WRITETOBER 2020 / # 16. 17. 18. 19. 20.

 Разказ с ключови думи #1

16. vanish - изчезвам, заличавам се
17. map - карта
18. Cheer -развеселявам поздравявам
19. entwine - движещо се дърво и вино (така ми харесва)
20. Millennium - хилядолетие

Преминавам на друг, как да кажа, формат, където пиша история, следвайки ключови думи. Те водят и оформят разказа, без да имам зададена тема. Дължината : от 300 - 500 думи.


Предсказателката

Саша погледна отново с невярващи очи новината. ИЗЧЕЗНАЛ. Въпреки променящата се интерактивна среда на Интернет, заглавието и снимката си стояха, непоколебими. " В един непрестанно променящ се свят.." -повтори си Саша и се задави с кафето.
"Добре, да обобщим. -продължи да мисли на глас тя, докато затваряще лаптопа и навличаше якето си - Пиша нещо по романа си. Някаква сцена. И тя се сбъдва, на другия ден, се СБЪДВА! С някой друг  човек ,може би прототип на мой герой. Щеше да е просто съвпадение, ако... се беше случило само веднъж!" Стаята сякаш се люлееше около нея. Затърси си чорапи (след якето!), хартиетото тефтерче за размисли (инстант пътепис), обувките, ключовете.  Измъкна КАРТАта изпод котката, която я удостои със смразяващ космически поглед. Мразеше Гугле Мапс  през телефона си.
Трябва да спра, трябва да спра да пиша този Постапокалиптичен роман!
Предрече как папагалчето ѝ се губи.
Предрече как си счупи любимата чаша.
Предрече как ще се спъне сестра ѝ в стълбище и ще си счупи ръката.
Мина забързано край старите градски къщи. Не. Не мина край тях. Просто мина. Защото беше предрекла,че Общината ще ги срути.

Обувката ѝ се развърза.
Не помнеше да е предричала това. Наведе се и тогава я удари някаква синкаво-зеленикава вълна. Вуууууп. Тя падна назад. Не завърза обувката си. Сетивата ѝ оказаха.
Когато се оттърси от вцепенението си,  цялата среда видимо се беше променила.
Старите градски къщи бяха възстановени, макар и не 1:1. Другите бяха обрасли със зеленина, а нови постойки като планини с тераси се мерджелееха синкаво в далечината.
От една алея дочу шум.
Колкото се приближаваше, толкова разбираше мащабът на тържеството. Навякъде се щураха много високи хора с и ЖИВИ ДЪРВЕТА с ВИНО в ръка и се ПОЗДРАВЯВАХА един друг. Около тях течаха мини представления с кукли, тичаха деца, високи горе долу колкото Саша, облечени с красиви карнавални дрехи. Тя се сля със тях. Погледна картата и тефтерчето си. Хартиената карта се беше променила.
Внезапно, късният следобед се стъмни, появи се звездно небе като кадифено платно с безброи искрящи сребърни, червени, виолетови перлички в непрестанно движение. Саша се сви между две деца. Притихна.
Същото направиха и останалите.
  -Скъпи жители на Земя - каза ярък,но флуиден глас като река, -нека посрещнем Новия МИЛЕНИУМ!

Writetober 2020 / #15 Wolf

 15. Wolf

Toва е последната точка от официалния списък на Writetober 2020 (прилагам файл), която ще изпълня като тема. Следват 3 разказа с по 5 ключови думи. Съвсем скоро ще завърша Inktober2020 и ще го представя в профила си в Behance , както и други визуални проекти.

Kaртинката към разказа е мое дело от 2014-а год, когато бях учител по рисуване и направих тази 35/50 рисунка с молив като показнО на учениците ми как се рисуват вълк и човек. Забравила съм контраста да добавя като елемент. Самите фигури си имат свои елементи, като такива на рисунката. Тези фигури по принцип са в контражур и трябва да са сенчести откъм нас, заради луната.

Вълк 

Aрг и тази вечер се наслаждаваше на свободата и на самотата си.
За самотата... наслаждаваше ли се? Той се огледа. В околовъст около него, на скалата като крепост растяха вековни гори, потънали в тишина и хлад, населени от притихнали същества, боящи се да срещнат искрящите му жълти очи. Някъде под скалата, далеч, отвъд горите, пробляскваха фенерите на Сребърното село. Единственото нещо,  от което Арг се страхуваше, но не го и признаваше - пред себе си. От хората...
Той зави силно срещу луната, ярка, бяла като Звездата на смъртта.
Усещаше свободата. С всяко движение на силните си крака, със скоковете, с нощния вятър. В уханието на боровите гори - да! Той можеше да усети всяка миризма, независимо колко слаба беше тя и колко далеч. Застана почти на ръба на скалата.
Самотата... за миг усети споменът на майчината милувка, а в следващата секунда ударът на Отбиването, чернобялата филмова лента на загубата му в битката за Алфа Водач. Сега обаче беше по-силен! Най-силният сребърен вълк в околността. Арг потръпна, вдигна гордо глава и се озъби леко.
Стори му се, че вижда да проблясва козина. Мислите му секнаха и се съсредоточи.
Сега видя. Жълти очи като неговите. Не много далеч, но не и много близо, зад един висок бор на скално възвишение го гледаше вълчица. Той можеше да я подуши.
Беше млада. И тя беше самотна като него. Знаеше, че и тя го е забелязала.
Ловците от Сребърното село използваха опитомени Сребърни вълци, за да ловят диви. Арг знаеше това.
И въпреки това я последва в играта на преследване.
Това правеха и облаците пред  луната.

WRITETOBER 2020 / #14 Spell

 14. Spell

Oh. До това явно водят часовете игра на Desciples II :

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

В куполното магазинче се разнесе звън на опашката на бебе Син дракон – предупредителен за нов клиент. Червените и жълтите светлинки се отразиха на лицето му: продълговато и с тънка усмивка, с боядисан в червено нос. Самият новодошъл си имаше звънци на скроената от много парчета шапка.
Зад тезгяха като мини ураган се завихри продавачът, досега дремещ на една дъска до нивото на първия полуетаж и ловящ мухи. Изглеждаше внушително, сам като зъл магьосник: с черна роба със сребристи ръкави и бледи очи, свъсени между остър нос и извити гъсти вежди. Гласът му беше писклив:
  - С какво мога да помогна на благородния... шут?
Клиенът се усмихна и показа дълъг ред бели зъби.
- Като ми продадете магия, естествено.
-О! – Продавачът отвори едно чекмедже със свитъци и занарежда:
- Какво ще кажете за тонизираща магия? Струва само 100 злато. Или магия на веселите фанфари?
- Идвам да превзема град.
Продавачът се надвеси през тезгяха и разгледа обстойно лицето на Шута.
- Сериозно?
- Не, на шега!
-Този замък? На 32 ход от Павилиона?
-Същият.
-Този замък, който има стрелци, бял дракон, джуджешки магъосник 15-и левъл, бустер, великан?
-Същият.
Продавачът замълча.
-А имате ли пари?
- Не знам... А вие имате ли магията, която търся?

Впоследствие Шутът използва свои шутовски магии. (Разбира се, той има инициатива над 70, което е много важно в Desciples). Оръжията на пазителите се превърщат в детски пистолетчета, джуждето изстрелва розови балони, драконът – изригва конфети, а накрая всички се хващат на хоро и отиват да живеят като неутрални единици в каньон, като сами запушват изхода си с голяма скала. 

Вдъхновено от Desciples II (Походова стратегия от 2002 г.)
https://en.wikipedia.org/wiki/Disciples_II:_Dark_Prophecy
И метафората за шута на Елизабет Гилбърт от книгата ѝ "Магията да твориш".

WRITETOBER 2020 / #13 Sacrifice

 13. Sacrifice

Жертва.

Веднага ми идва на ум майтапа: " Изкуството иска жертви, но защо да сме ние?"
A в тази история става дума за спорт и не е смешно.
Никога не съм била спортист и не знам какво е, мога само да правя аналогии с танца. Може би е същата тръпка, еуфория и всепоглъщащо чувство за смисъл.
Момичето, което ме вдъхнови за тази история има трагична съдба (за която научих случайно вчера). На 20 г възраст, точно преди Олимпиадата в Москва 1980*, тя си чупи гръбнака и осакатява. Защото е жертва, не на себе си, не на спорта, не на други хора дори, а на една жестока система, която бълва шампиони за слава на СССР. Елена Мухина.
Моето разказче е кратко. Ще направя така, че двете съдби - Добрата и Лошата да си говорят за нея, да чуват мислите ѝ, да знаят емоциите ѝ, а в крайна сметка -поне в разказа -да оставя врата на Добрата съдба да се прояви.
Като част от моето  светкавично проучване, попаднах на това парче. Не е моят стил музика, но невероятно се връзва. Казва се "Еуфория" .На фона на кадри с кратката, но много успешна кариера на Мухина.

*Моята родна година.

https://www.youtube.com/watch?v=pJtlGn46p0o

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

- Тя няма избор. Това е нейното семейство. И тренъорът е нейният баща. Много свестен човек. Харесва ми как сляпо следва успеха, независимо от всичко .
Говореше висока тъмна и забулена фигура. Под качулката изпъкваше маска, много подобна на венецианските - лицето беше разкривено : едната половина в плач, другата в радост.
- Разбира се, че има. - рязко отвърна подбна, втора фигура със същата маска, но изработена от друг материал. - Той ще я погуби! И двамата видяхме, как я взе от болницата! Още с травма! Да тренират.
Сега двете фигури насочиха вниманието си към залата, в която се намираха, невидими и нечувани. С тъмни стени, подредени уреди за гимнастика, дунапренени дюшеци, в разсеяна бяла светлина, се намираха само двама души - момиче със стегната фигура, облечена с трико, с винаги намръщено тъжно лице и мъж на средна възраст с прегърбено, жилаво тяло в анцуг и сурова физиономия.
-Давай, Лена!!! - викна мъжът - Искаш да станеш шампион на СССР, както стана на Москва, нали? 
Двете съдби усетиха болката във врата, шеметното превъртане на тялото, еуфорията и тревогата.
" Не искам " Отново разпори въздуха. Единият ѝ крак точно застана на успоредката, задържа тялото и другият го последва, чисто и отсечено. " Искам да си лежа, да си чета и никй да не ме търси за нищо."
- Помни какво ни дължиш! - Този път гласът на мъжа беше по- тих. Той седна на земята и завъртя глава към нея.
" Да...всичките ми успехи... са техни..."
- Не е честно - отново зашепна нервно Добрата Съдба. - ТИ ѝ отне майка ѝ, а баща ѝ е в затвора, детето отрасна затворено и свито. Не е познала любов. Гимнастиката е всичко за нея! Не може да постъпиш така!
- Затова съм Злата Съдба - под маската сякаш се усмихна. - Но тя може да ме избегне, може.
- Може ли?
-Разбира се. Но за това се иска много повече сила от това да  направиш салто мортале. 

WRITETOBER 2020 / #12 Boat

12. Boat

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешната история е една легенда.

Легенда за самоотвержената любов

Живяли край морето, много отдавна - във вълшебни времена, рибар и неговата дъщеря - Марина. Рибарят имал лодка и всеки ден, дори във буря, отивал да лови риба. Девойката пораснала, хубава и бурна, все търсела да се намира сред веселби с дружките си. Веднъж, с много уговорки от баща си, заминала и до близкия остров – с кораб. Небето било синя коприна, морето – неувряла супа, вълните – бели дантели. На острова девойките, придружавани от родителите си, посетили Замъка за най-големия бал в годината. Танцували до изгрева, а после заспали по стаите за гости. Само Марина била будна и наблюдавала изгрева в очите на най-прекрасния човек... Самия принц на замъка. Двамата се влюбили безкрайно, но Марина трябвало да се върне след три дни. Заплакала тя, ала морето вече било солено (и затова не могла да стане легенда).
От този ден нататък момичето мислело само за любимия си. Седяла край брега, нищо не вършела – не чистила мрежите, не приготвяла скарите, на тупала дюшеците, само стояла край морето. Островът се виждал – далечен, но и близък, мътните води го държали в себе си, в опасни, великански сини ръце.
Марина започнала да се кара с баща си. Искала той да ѝ даде рибарската лодка, за да може да отиде на острова на своя принц. Бащата не давал и не давал, не я пускал. И един ден Марина решила.
Откраднала лодката. Разпънала такелажа. Хванала веслата. Известно време гребяла без да срещне затруднения. Вече била преполовила морския път, когато забелязала, че идва буря.
Гъсти облаци като черни фандъци вълна се струпали над главата ѝ, светкавици като ярки пръсти прорязали жълтото небе. Вълните били високи като катедрали. Марина още мислела за своя любим.
И щяла да се превърне в легенда на самоотвержената любов, ако не бил Морският елф- Попречителят на легенди.
Той бил с дълга лагуненосиня коса на вълни, бели дрехи като пяна, бледозелена кожа и яркосини очи. Махнал с ръка и лодката, заедно с Марина се озовали в защитна ,мека, суха капсула, където останала, докато не преминала бурята.
И така , Марина не се превърнала в легенда.

(и заглавието:)
Легенда за Морският елф – Попречителят на легенди

WRITETOBER 2020/ #11 ETERNAL

 11. Еternal

Внищвам тук идеята, че книгите (като носители на концепции и истории) са част от живота, а животът е част от книгите и представям две реалности- фиктивни, книжни реалности. Главните им герои черпят вдъхновение как да се справят с проблемите си – един от друг. Моят текст е написан като loop, т.е, може вечно да се чете. Ама само може.  
(Което илюстрира бързата ми график-дизайн визуализация.)
Моля, всички съвпадения са случайни!И нищо не е в окончателния си вариант. Има цяла вечност за това.

Вечен 

За да бъде добър творец, какво трябва да прави творецът?
Алекс намести по-добре чантата си с фототехниката.
Първо не трябва да има "трябва". Второ, да обича работата си. Трето да търси. Да търси идеята, която също го търси. Да го направи искрено, да го направи с повишено внимание и интерес. И може би, ще намери вечността.
Това беше, което му светна от романа, който си четеше между другото. За някакво момиче Яна. В един момент обаче един импулс го тласна да се облече, да напусне таванската си стаичка под наем и да забрави отчаянието си от вчера.
Отиваше да намери залата с двете огледала, която му се беше мяркала като снимка в една онлайн новина. За жалост, тя увенчаваше гордо предверито на Съвета за бракосъчетания в квартал Лагера. На всичко отгоре се канеше да завали.
Алекс едва не се спъна, когато слезе от трамвая, пропусна възможността да заснеме две каращи се деца на тема " Конфликтът в обществото", закачи градинка от редки цветя и връхлетя в сумрачото фоайе.
Светна внимателно лампите, залата оживя в дървената си ламперия, червен килим и златни орнаменти по тавана.
Ето я. Вечността, събрана между двете огледала, която правеше всеки обект и момент безкрайни.
Алекс нагласи колкото можеше по-безшумно техниката си, и започна да я настройва.
- Добър ден! - викна близък женски възрастен глас. - Да се жените ли сте дошли?
        
                                                                                      *
Яна затвори книгата и се замисли за момент.
Тя беше възхитена. Така се прави - като Алекс. Да си смел, да последваш идеята си. И все пак да я последваш докрай.
Дълго време Яна правеше джинджифилените си домашни кифлички, захлупваше ги грижливо, топли- топли, прекосяваше селцето с всичките му стръмни улички и мостчета и заставаше пред Пекарната на г-жа Бейк за да представи произведението си. Но никога не влизаше. Стоеше така и гледаше витрината, наблюдаваше усилената работа на г-жа Бейк и синовете ѝ, правеше път на клиените с озадачените погледи, а после си тръгваше и се разплакваше, но малко, по пътя. Сълзите падаха в реката, така че, имало ли ги е? Патетата бързаха смешно след мама и тате, размазано. "Никой не обича джиндифилени кифлички." - Чуваше приятелката си Амелия - "Аз не обичам. Тате не обича."
Страх я беше да зададе въпрос. Страх я беше от въпроса, не, страх я беше от отговора - да не я разочарова.
Но днес тя щеше да опече кифличките, да прекоси селцето и да влезе в Пекарната.  Да говори с г-жа Бейк.

И моята безкрайност от 1999-а година.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=1315774252690&set=a.1315773932682

WRITETOBER 2020 / #10 Whisper

 10. Whisper

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешният разказ няма да е разказ, а по-скоро стремеж за създаване на атмосфера.  Добре де, както се опитвам да създам такава в рисуването. Ще взема един герой, ще го подбутна в една много тревожна и мрачна среда, а после ще се постарая, напротив, да го настаня в най-успокояващата и сигурна възможна среда. По случая ще си пусна и съответна музика.

10. Ш е п о т

Esitere (it) - колебая се
Еsistere (it) - съществувам
Не  пропускайте буквата.

Езит погледна разранените си, измъзнали ръце.Целият този път беше зад гърба му, цялото това страдание. Щеше да влезе, най-накрая в Залата на шепота.Беше в предверието ѝ.
Зад него виелицата сърдито свистеше и пищеше, опитваше се да го докопа, около него го обгръщаха мрачни, синкави, високи стени, бял пясък се промъкваше против всички физически закони из различни пукнатини, сякаш имаше разум.
Стъпките на Езит проскърцаха като древен език,той погледна високите порти, страх завъртя орбитите на очите му и ги размъти.
Портите, тежки тонове епохи, поддадоха с лекота.
Есит не ги разтвори докрай, а се провря през пролуката, после се свлече като вързоп на каменния син под. Белият пясък го близна, образува рисунки около него. Камъните зашепнаха. Той се огледа, приведено, премигна, задържа дъха си, а после го пусна на равни, дълбоки интервали.
Залата не беше толкова широка, колкото си преставяше, но беше безмерно висока. Камъните, изграждащи стените, имаха различна форма и големина, но пасващи си напълно, всяко с различен релеф в себе си. Всеки един от тях шепнеше различна история. Възможното бъдеще.
Езит усещаше този дизонанс от шепот все по- влудяващ и все по-ужасяващ. Студът и пясъкът усилваха играта си, вкусът в усните му ставаше все по-горчив, мирисът  - все по-солен,а ръцете му свикваха с грубата и натрошена повърхност на земните камъни. Стори му се, че вижда още цветове: червено проблясва в един голям камък в горе-долу центъра на полезрението му. 
На езика на неговото племе, на древния забравен език, това беше знакът "избирам". Още "съществувам".
Знак, който допълваше Знакът "Колебая се" и променяше значението му.
Езит разбра. Отдели ръцете си с мъка и усети, че може да ги движи вече с лекота.

Ами, май имам и история.

WRITOTOBER 2020 / #9 TREE

 9. Tree

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

ДЪРВО

Toва е дървото, което приютява детството. Посаждам го в един почти фентъзи свят, за да засиля вълшебството от самото детство. Разказчето е писано във вид на обобщение, като приказка. Разказано в първо лице, но от друго дете, не аз. Мястото е с. Банево(сега квартал на Бургас), но не съвсем там. Автобиографично, но донякъде. Не стана точно така  :)

          Снимка: от автора,с. Банево,2017 г. Някогашната моя земя на Детството
            (80те години на миналия век)

Това беше нашето Дърво. С най-големите клони, с най- прохладната сянка.Можеше да се катериш по него като по стълби, разклоняващи се от двете страни на основния му дънер: а ние със сестра ми и приятелите ни познавахме всеки клон, всяка негова издатинка и стъпвахме точно където трябва с бързината на котка, а когато ни питаха познаваме ли нещо, казвахме: "Познаваме го като клоните на собственото ни Дърво!"
Беше безполезно Дърво, казваше баба. Даваше джанки - малки и кисели плодове, но ние го обожавахме. Можехме да закачим цял хамак на един преден клон - от началото до върха му, толкова беше жилав, а на страничен клон вдясно - люлка, защото растеше под прав ъгъл.
На "третия етаж", както го наричахме, причудливите клони образуваха нещо като площадка и ние със сестра ми се криехме от баба, когато беше тръгнала да ни бие. Тя ни викаше, ние се хихикахме отгоре, а баба не можеше да ни види от гъстия листак.
  Месец юли отваряше портал на дървото към света на елфите. Всяка вечер седяхме там (измъкнали се от леглата),заобиколени от светулките - феи, мравките се превръщаха на работливи гномчета, катеричките започваха да ходят на два крака, носеха елечета и шапки, а елфите се нанасяха в построената ни едностайна къщичка, вече дворец. Ние им казвахме, че могат да отседнат и във фургона, който се беше вкоренил близо до дървото, но те категорично отказваха да живеят другаде. "Ние, птиците, казваха те, искаме да сме нависоко. На сигурно. "
   В дървото имаше и малка хралупа, където аз криех съкровищата си, а дори не казвах на кака. Тя беше заета да си говори, провесена, с едно наше приятелче.
  Веднъж видях и пеперуда, много красива пеперуда. Сякаш разказваше история с крилата си. Много исках да я имам, а баба каза,че от училище ще получа похвала, ако си направя колекция от препарирани насекоми. Аз бях ловец. Хващах всякакви насекоми - като богомолки, скакалци, летящи мравки (Миризливките ги избягвах- даже със сестра ми си ги давахме една на друга като номер). Но винаги после ги пусках.
И забучих пеперудата с карфица на дървото.
Разбира се, тя не помръдна повече. А аз плаках цял ден, разкайвах се и я оплаквах. После я погребах близо до дървото, забих ѝ кръстче и нарисувах върху него пеперуда.
Падала съм от Дървото. А познавах клоните, като пръстите на двете си ръце. От "втория" етаж.Тъпа болка ме зашемети в корема и си изкарах въздуха. Останах да лежа известно време, но после сякаш самото дърво ме повдигна, извика ме със зелената си свежест.
Като котката Мърка, обаче, нямаше друг катерач. Всички ѝ завиждахме. Но един ден тя нямаше намерение да се катери. "Така е, като си надебеляла" - присмях ѝ се аз. След това тя роди - малки котенца. Пухчета -шепички писукаха непрестанно и слепешката пълзяха, търсейки нещо. Ние страшно се зарадвахме. Мърка ни изгледа сърдито и се постара да примъкне малките си в една пролука на фургона.
Иначе за прехрана... освен киселките, ядяхме череши на корем от близката овошка. Дядо я беше подрязал, да не расте много. Вляво беше плет, с натрупани дърва за зимата и започваше двора на вуйчо, а отсреща, отвъд лозята за вино се мръщеха бараки - ограничители за двора на чичо Драгне.
Той беше много свъсен човек, щом го видехме да се мотае на границата, се криехме по Дървото, спотайвахме се и го наблюдавахме. Бяхме чували ужасни слухове - как коли зайци и ги провесва с одрана кожа на простор за дрехи.
Той отглеждаше само полезни животни и полезни дървета.

Всичко това щеше да трае вечно...но баба и дядо продадоха двора с къщата.
На Драгне.
Видяхме го как идва със секира в ръка. На дървото се вдигна олелия, гномите налазиха чичкото, катеричките го замеряха с бомби- кисели плодове, елфите го зашеметиха с вълшебните си стрели, един от тях изтръгна от ръката му секирата, запокити я в пръстта, а от нея порастна ново дърво. След това хванаха лошия чичко и го метнаха в полезната му леха с патладжанени  насаждения. Така Драгне беше победен и не отсече Дървото.
Но не стана точно така.  

WRITETOBER 2020 /#8 FOUND

 #Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt


8. Found

Това беше нечувано!
Джей Линк, актьорът, беше пристигнал в България, София и даже в момента беше слязал от метрото, което ползваше - да е сред народа - и дори вече беше говорил с възрастна женица, беше я прегърнал и ѝ говорил утешителни думи. Виждаше се ясно от клипчето на Ютуб със стриминг на живо.
Лина изхвърча навън от вкъщи.
Докато тичаше, следеше какво се случва в интернет през телефона си. Батерията щеше скоро да падне, както се разбра от отчаяния му писък. Точно тогава звънна майка ѝ и се почна: „Вече си на 29, време е да си намериш нормална работа!...” Лина се опита да обясни, но телефонът сам приключи разговора.
И тя започна да разпитва из града. Времето беше чудесно за разходка, 22 градуса, слънце и разкъсана облачност.
Движеше се по Графа и разбра от разказите на очевидци, че Джей е помогнал на майка с дете да пресече жълтите павета, снимал се е със семейство туристи, поседял е на пейка при Свети седмочисленици, хранил гълъбите, после е пристигнал на площад Славейков, но е нямало къде да се седне и въобще – какво да се прави там, а и слънцето му светело в очите.  После е свил по Солунска, купил си е иконка от изнудвач-продавач и е продължил към НДК.
Лина се засили и набра скорост, когато се усети, че е излязла от къщи по чехли. За щастие си носеше и малко пари. Имаше късмет. Продавачката от отсрещния магазин (която я гледаше странно) ѝ разказа с опияняваща радост как Джей е влязъл в магазина и си е купил най-скъпия костюм. Също така я е прегърнал и се снимал с нея.
Лина вече беше без дъх, от тичане краката я боляха, както и коремът, остро, вляво. Мечтата ѝ отново се разля като реалност пред нея: как го среща, как той се радва, прегръща я и и показва човечност. Трябваше ѝ, поне малка глътка въздух от вакуума на самотата!
Когато извървя Солунска, сля се с тълпата от Витошка и не спираше да разпитва, най-накрая го видя. Бешеседнал на пейка на алеята пред НДК, вдясно от фонтаните.
Тълпа от студенти също се беше насочила към него.
Лина изхрипря и се втурна с новите си обувки към целата.

(Много се чудех какво да пиша за Намерен. Имах идея и за герой, който намира себе си – но може би тази историйка също е за това? Или да пиша за мой скъп човек, който много искам да бъде Намерен... Но в крайна сметка идеята да търсиш нещо далечно и непознато да те утеши, много ме развълнува)

ЙОР И КОРАБЧЕТО

 Любима моя приказка, която написах през септември, 2019 г и спечели конкурс на БУКВИТЕ - прилагам линк най-долу. Предполагам, малко ще редкартирам края по-нататък. 
Ще бъде илюстрирана от мен (автора).

                                                     Йор и корабчето

                                              (история от света на Затос)

   Йор изтегли мрежите си и се загледа в златните вълни. В пристанището имаше завързани много галеони - точно като този, който искаше внучката му Фара. Малко корабче - за да плува във въображението си и да търси тате в необятните висини, дълбини и ширини - за това не се искаше голям кораб. Тези измерения съществуваха във всеки един момент, а голямата луна ги осветяваше, заедно с мен и теб, пристанището, синьото селце. Йор беше единственият, който си беше боядисал къщата в жълто. Затова и хората не го приемаха за близък, но всички го познаваха и се спираха да си взимат морски цветя от него. Всеки, който искаше да се сдобри най-дипломатично, подаряваше такова морско цвете в сфера от морска вода. Ароматът му прогонваше всякаква меланхолия, тревога, подобряваше здравето, прочиствайки с морски пари дихателните пътища. А след това загиваше.
   Йор седеше подпрян на една синя стена с доста угрижен вид. Цветята бяха обърнали червените и жълтите си главички към него. Рожденият ден на Фара наближаваше - а той никога не беше правил корабчета. Нямаше и много време - нали ловеше и продаваше цветята. Не се знаеше дали инструментите в барачката щяха да му свършат работа. Йор се напъна да си представи най-изяното, детайлно корабче - с мачтите, платната, руля, паубата, трюма, с малките фини щагове и перапет от балюстради, но накрая все изникваше най-недодяланото корабче - буца дърво и листо за платно. Той поклати глава, същото направиха и морските цветя. Накрая те се умориха и заспаха и нямаше как да бъдат продадени. Йор ги нареди, проклинайки, в дървените рамки на каручката си, която всъщност беше бивша лодка.
  -Гадост, гадост! Не съм имал по-гнусен ден! Толкова гаден! Проклет живот! Да ви вземат триста и петдесет дяволи!
   В този момент мина майка с момченце и Йор се провикна:
   - А, радост, радост! Не съм имал по-вкусен ден! Толкова гладен! Букет -живот! Да си взема ли триста и петдесет равиоли?
   Момченцето и майка му отминаха, с какво-беше-това физиономии, а Йор се върна да пусне цветята обратно в морето. Залезът беше към своя край. Цветята му помахаха, но той не ги заблеяза. При скалите видя няколко момчета, които си играеха с корабчета. Едно от тях беше подпряно в студената сянка на голям камък, в момента невидимо за децата. Йор се приближи. Докато се смееха и плацикаха с боси крачета, той незабелязано мушна корабчето в торбата си. Нямаше време да го разглежда, а забърза към кея.
Но беше красиво. Спомни си Фара. "Моля те, дядо. Само това искам: направи ми корабче. Каквото и да е. Платната може да са от мушамата в кухнята, трюмът - от старата солница...Ще го направиш, нали?" "Разбира се, миличко". Сега! Сега нямаше да е някое мизерно корабче, а истинска майсторска изработка. С мънички каюти. С дъсчици от най-фината и здрава керпатска кора. Залепени с най-пресен лепнисок. Сега си я представи пак. Правеше премятанки от радост; радост, голяма колкото морето. "Дядо! Корабчето е прекрасно! Не съм се и надявала на толкова красиво. Не може да се сравни с мушамено, солничаво корабче!..."
   Йор посегна към торбичката и леко напипа корабчето, за да се увери, че е там.
   Слънцето беше залязло, много жени излизаха да съберат прането по мостовете-тераси. Фенери и цветя се разлюляха; тъмнината усилваше светлината им.
   След две пресечки беше тяхната прословута жълта къща. Изкачи с трeпет синьото стълбище. Когато го изпревариха децата от пристанището.
   Всички бяха тъжни и се оглеждаха във всяко ъгълче, едно момче бършеше сълзите си с мръсна ръчица.
   - Беше ми подарък от дядо. - Хълцаше то. - Но него вече го няма. Не може да ми направи ново корабче.
   Остра болка жегна сърцето на Йор. Той се поколеба за миг.
   - Чакай, момче! Това ли търсиш? - И извади корабчето с грубите си, захабени, треперещи ръце.
   Изведнъж лицето на момчето се преобрази, то се пресегна и прегърна корабчето. Имаше радост - колкото цяло море.
   -Аз, такова, намерих го. И исках да го върна, да, ама първо да разгледам детайлите по изработката... - започна да жестикулира Йор.
   Децата отдадоха благодарствения поздрав за довиждане и свиха в една пресечка. Йор с натежали стъпки отвори жълтата си вратичка. Отряза парче мушама, взе старата солница, парче дърво, малко канап и отключи работилничката във вътрешния двор. Там, на жълтото рафтче, беше олющената му синя кутия с инструменти.
                                                  (край)

https://www.bukvite.bg/forum.php?id=1115&fbclid=IwAR0x_gcWDC3Z2xJw9KT_Z3plKPg73FTj7qldnnpmBjPN9Uja1Bfl3PAYpAg

WRITETOBER 2020 / #7 Journey

 7. Journey

Историята за днес оново ще се опитам да нагъчкам в 300 думи, но не се знае, като бъдещето. Сега ще има, то се знае - пътуване в бъдещето - с атрактори за гари (като фен на Теория на хаоса), фатном на времето и отчаян изобретател, който се връща в миналото да дава съвети на опърничавото си по-младо аз.

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Пред него в в мрачната стая, осветена само от експеиментални светлини, изплува фигура. Беше стройна, облечена в червено и черно, и женска, ако се съди по очертания в бяла мъгла силует.
-Какво си се разциврил! - Викна фигурата. - Хайде, стягай се, чака те пътуване!
- Ти... коя си? - Стресна се Велис (от Велислав, ама звучи космическо.)
-Фантомът на времето. И съм вечно млада - при което фигурата се засмя злорадо, а после секна сама смеха си. - Хайде, тръгвай. Ти ме повика с УЖАСНОсилнотосиЖЕЛАНИЕ да се върнеш във времето.Понеже нямам време, ще ти обясня по пътя.
-Aми.. да си взема тогава четката за зъби, пастата, малко долно бельо...
-Уффф- подбели очи Фантомката, -там където отиваш, има, и си е твое. В същите размери и цвят. Хайде!
Тя рязко отвори вратата на мазето и отвън, вместо олющения коридор, дюшека и изхвърлените цветя, се ширна безкрайно пространство, изпълнено от нищо и зеленикава мъгла, препречено от яйцевидна капсула без прозорци.
-Прозорците са на пода - промърмори си Фантомката, незнайно на кого.

Капсулата, изглежда, се движеше с невероятостна скорост, но Велис се чувстваше отлично и беше залепил очи за едно от прозорчетата.
-Еха! Този спомен го имам от една книга! Мората и горето! Тоест... гората -море. Препътувахме я с летящ кораб!
-Концентрирай се на важното - разсърди се Фантомката. - Например между тези атрактори, където искаш да промениш нещо в Живота си. На някой от тях ще слезем.
При което тя сдъвка ядно фалшивата си цигара (поддържаща имиджа ѝ на задник) и рязко зави с кормилото, подобно на рул на древен кораб.

В миналото Велис живее с по-младия си аз, който не го вижда, обаче бива напътстван от него. Младият често обаче се инати и не ще да изпълни заръките на невидимия си по-изпатил и помъдрял Аз. Не ще да бяга, когато ще гръмне един експеримент (старият Велис го завлича към изхода), плаща си сметките навреме, намира си успоредна работа с тази на учен, едвам води любимата си на ресторант- а от там идва и моментът,където всичко се обърква, защото момичето може да вижда стария Велис (на пресекулки), например как той кара Младия да ѝ поднася стол да седне или го ръчка да я целуне.

П.П. От фейсбук група за писане разбрах,че това с напътстващия по-стар Аз, е в основата на "Рик и Морти". Кълна се, не съм гледала анимацията и не знаех! Пиша го фенфикшън и продължавам...

WRITOTOBER 2020 / #6 ORANGE

 # 6. Orange

Отново две значения. Оранжево и портокал. Тук ще натоваря и цвета, и портокала със смисли, като се товари товарен кораб с пакети гипс. И ще внимавам да не корабокруширам.
Разказчето е епистоларно, тоест написано като писмо, от 8 годишно дете, писмо до мама. Граматиката все пак е спазаена (горе-долу).

ORANGE

Здравей, мамо!
Виждаш ли, вече пиша по-красиво. Това стига ли, за да дойдеш да ме видиш? Нарисувах те, харесва ли ти? Това си ти, най-красива на земята. Ти си с тъмносията рокля на птици. Имаш оранжева  коса и червило. Отзад е витоша, а тревите, харесват ли ти? И слънцето?
Мамо, ще ми дадеш ли и на мен такъв портокал,като на кака? Тя каза,че е много вкусен и че ти си ѝ о дала. Какъв е вкусът на портокала? Днес се сърдя на куклата. Три дена седи зад дивана,аз я хвърлих там и не ѝ говоря. Но днес мисля да ѝ простя. Ще ѝ среша косичката, ще ѝ дам да яде от чинийките.
Мамо, ти каза, че обичаш морето? Да дойдеш ли да го видиш? И да видиш и мен?
Чакам те.
С обич: Лилка