WRITETOBER 2020 / #13 Sacrifice

 13. Sacrifice

Жертва.

Веднага ми идва на ум майтапа: " Изкуството иска жертви, но защо да сме ние?"
A в тази история става дума за спорт и не е смешно.
Никога не съм била спортист и не знам какво е, мога само да правя аналогии с танца. Може би е същата тръпка, еуфория и всепоглъщащо чувство за смисъл.
Момичето, което ме вдъхнови за тази история има трагична съдба (за която научих случайно вчера). На 20 г възраст, точно преди Олимпиадата в Москва 1980*, тя си чупи гръбнака и осакатява. Защото е жертва, не на себе си, не на спорта, не на други хора дори, а на една жестока система, която бълва шампиони за слава на СССР. Елена Мухина.
Моето разказче е кратко. Ще направя така, че двете съдби - Добрата и Лошата да си говорят за нея, да чуват мислите ѝ, да знаят емоциите ѝ, а в крайна сметка -поне в разказа -да оставя врата на Добрата съдба да се прояви.
Като част от моето  светкавично проучване, попаднах на това парче. Не е моят стил музика, но невероятно се връзва. Казва се "Еуфория" .На фона на кадри с кратката, но много успешна кариера на Мухина.

*Моята родна година.

https://www.youtube.com/watch?v=pJtlGn46p0o

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

- Тя няма избор. Това е нейното семейство. И тренъорът е нейният баща. Много свестен човек. Харесва ми как сляпо следва успеха, независимо от всичко .
Говореше висока тъмна и забулена фигура. Под качулката изпъкваше маска, много подобна на венецианските - лицето беше разкривено : едната половина в плач, другата в радост.
- Разбира се, че има. - рязко отвърна подбна, втора фигура със същата маска, но изработена от друг материал. - Той ще я погуби! И двамата видяхме, как я взе от болницата! Още с травма! Да тренират.
Сега двете фигури насочиха вниманието си към залата, в която се намираха, невидими и нечувани. С тъмни стени, подредени уреди за гимнастика, дунапренени дюшеци, в разсеяна бяла светлина, се намираха само двама души - момиче със стегната фигура, облечена с трико, с винаги намръщено тъжно лице и мъж на средна възраст с прегърбено, жилаво тяло в анцуг и сурова физиономия.
-Давай, Лена!!! - викна мъжът - Искаш да станеш шампион на СССР, както стана на Москва, нали? 
Двете съдби усетиха болката във врата, шеметното превъртане на тялото, еуфорията и тревогата.
" Не искам " Отново разпори въздуха. Единият ѝ крак точно застана на успоредката, задържа тялото и другият го последва, чисто и отсечено. " Искам да си лежа, да си чета и никй да не ме търси за нищо."
- Помни какво ни дължиш! - Този път гласът на мъжа беше по- тих. Той седна на земята и завъртя глава към нея.
" Да...всичките ми успехи... са техни..."
- Не е честно - отново зашепна нервно Добрата Съдба. - ТИ ѝ отне майка ѝ, а баща ѝ е в затвора, детето отрасна затворено и свито. Не е познала любов. Гимнастиката е всичко за нея! Не може да постъпиш така!
- Затова съм Злата Съдба - под маската сякаш се усмихна. - Но тя може да ме избегне, може.
- Може ли?
-Разбира се. Но за това се иска много повече сила от това да  направиш салто мортале.