WRITETOBER 2020 / #13 Sacrifice

 13. Sacrifice

Жертва.

Веднага ми идва на ум шегичката: " Изкуството иска жертви, но защо да сме ние?"
A в тази история става дума за спорт и не е смешно.
Никога не съм била спортист и не знам какво е, мога само да правя аналогии с танца. Може би е същата тръпка, еуфория и всепоглъщащо чувство за смисъл.
Момичето, което ме вдъхнови за тази история има трагична съдба (за която научих случайно вчера). На 20 г възраст, точно преди Олимпиадата в Москва 1980*, тя си чупи гръбнака и осакатява. Защото е жертва, не на себе си, не на спорта, не на други хора дори, а на една жестока система, която бълва шампиони за слава на СССР. Елена Мухина.
Моето разказче е кратко. Ще направя така, че двете съдби - Добрата и Лошата да си говорят за нея, да чуват мислите ѝ, да знаят емоциите ѝ, а в крайна сметка -поне в разказа -да оставя врата на Добрата съдба да се прояви.
Като част от моето  светкавично проучване, попаднах на това парче. Не е моят стил музика, но невероятно се връзва. Казва се "Еуфория" .На фона на кадри с кратката, но много успешна кариера на Мухина.

*Моята родна година.

https://www.youtube.com/watch?v=pJtlGn46p0o

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

- Тя няма избор. Това е нейното семейство. И тренъорът е нейният баща. Много свестен човек. Харесва ми как сляпо следва успеха, независимо от всичко .
Говореше висока тъмна и забулена фигура. Под качулката изпъкваше маска, много подобна на венецианските - лицето беше разкривено : едната половина в плач, другата в радост.
- Разбира се, че има. - рязко отвърна подбна, втора фигура със същата маска, но изработена от друг материал. - Той ще я погуби! И двамата видяхме, как я взе от болницата! Още с травма! Да тренират.
Сега двете фигури насочиха вниманието си към залата, в която се намираха, невидими и нечувани. С тъмни стени, подредени уреди за гимнастика, дунапренени дюшеци, в разсеяна бяла светлина, се намираха само двама души - момиче със стегната фигура, облечена с трико, с винаги намръщено тъжно лице и мъж на средна възраст с прегърбено, жилаво тяло в анцуг и сурова физиономия.
-Давай, Лена!!! - викна мъжът - Искаш да станеш шампион на СССР, както стана на Москва, нали? 
Двете съдби усетиха болката във врата, шеметното превъртане на тялото, еуфорията и тревогата.
" Не искам " Отново разпори въздуха. Единият ѝ крак точно застана на успоредката, задържа тялото и другият го последва, чисто и отсечено. " Искам да си лежа, да си чета и никй да не ме търси за нищо."
- Помни какво ни дължиш! - Този път гласът на мъжа беше по- тих. Той седна на земята и завъртя глава към нея.
" Да...всичките ми успехи... са техни..."
- Не е честно - отново зашепна нервно Добрата Съдба. - ТИ ѝ отне майка ѝ, а баща ѝ е в затвора, детето отрасна затворено и свито. Не е познала любов. Гимнастиката е всичко за нея! Не може да постъпиш така!
- Затова съм Злата Съдба - под маската сякаш се усмихна. - Но тя може да ме избегне, може.
- Може ли?
-Разбира се. Но за това се иска много повече сила от това да  направиш салто мортале. 

WRITETOBER 2020 / #12 Boat

12. Boat

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешната история е една легенда.

Легенда за самоотвержената любов

Живяли край морето, много отдавна - във вълшебни времена, рибар и неговата дъщеря - Марина. Рибарят имал лодка и всеки ден, дори във буря, отивал да лови риба. Девойката пораснала, хубава и бурна, все търсела да се намира сред веселби с дружките си. Веднъж, с много уговорки от баща си, заминала и до близкия остров – с кораб. Небето било синя коприна, морето – неувряла супа, вълните – бели дантели. На острова девойките, придружавани от родителите си, посетили Замъка за най-големия бал в годината. Танцували до изгрева, а после заспали по стаите за гости. Само Марина била будна и наблюдавала изгрева в очите на най-прекрасния човек... Самия принц на замъка. Двамата се влюбили безкрайно, но Марина трябвало да се върне след три дни. Заплакала тя, ала морето вече било солено (и затова не могла да стане легенда).
От този ден нататък момичето мислело само за любимия си. Седяла край брега, нищо не вършела – не чистила мрежите, не приготвяла скарите, на тупала дюшеците, само стояла край морето. Островът се виждал – далечен, но и близък, мътните води го държали в себе си, в опасни, великански сини ръце.
Марина започнала да се кара с баща си. Искала той да ѝ даде рибарската лодка, за да може да отиде на острова на своя принц. Бащата не давал и не давал, не я пускал. И един ден Марина решила.
Откраднала лодката. Разпънала такелажа. Хванала веслата. Известно време гребяла без да срещне затруднения. Вече била преполовила морския път, когато забелязала, че идва буря.
Гъсти облаци като черни фандъци вълна се струпали над главата ѝ, светкавици като ярки пръсти прорязали жълтото небе. Вълните били високи като катедрали. Марина още мислела за своя любим.
И щяла да се превърне в легенда на самоотвержената любов, ако не бил Морският елф- Попречителят на легенди.
Той бил с дълга лагуненосиня коса на вълни, бели дрехи като пяна, бледозелена кожа и яркосини очи. Махнал с ръка и лодката, заедно с Марина се озовали в защитна ,мека, суха капсула, където останала, докато не преминала бурята.
И така , Марина не се превърнала в легенда.

(и заглавието:)
Легенда за Морският елф – Попречителят на легенди

WRITETOBER 2020/ #11 ETERNAL

 11. Еternal

Внищвам тук идеята, че книгите (като носители на концепции и истории) са част от живота, а животът е част от книгите и представям две реалности- фиктивни, книжни реалности. Главните им герои черпят вдъхновение как да се справят с проблемите си – един от друг. Моят текст е написан като loop, т.е, може вечно да се чете. Ама само може.  
(Което илюстрира бързата ми график-дизайн визуализация.)
Моля, всички съвпадения са случайни!И нищо не е в окончателния си вариант. Има цяла вечност за това.

Вечен 

За да бъде добър творец, какво трябва да прави творецът?
Алекс намести по-добре чантата си с фототехниката.
Първо не трябва да има "трябва". Второ, да обича работата си. Трето да търси. Да търси идеята, която също го търси. Да го направи искрено, да го направи с повишено внимание и интерес. И може би, ще намери вечността.
Това беше, което му светна от романа, който си четеше между другото. За някакво момиче Яна. В един момент обаче един импулс го тласна да се облече, да напусне таванската си стаичка под наем и да забрави отчаянието си от вчера.
Отиваше да намери залата с двете огледала, която му се беше мяркала като снимка в една онлайн новина. За жалост, тя увенчаваше гордо предверито на Съвета за бракосъчетания в квартал Лагера. На всичко отгоре се канеше да завали.
Алекс едва не се спъна, когато слезе от трамвая, пропусна възможността да заснеме две каращи се деца на тема " Конфликтът в обществото", закачи градинка от редки цветя и връхлетя в сумрачото фоайе.
Светна внимателно лампите, залата оживя в дървената си ламперия, червен килим и златни орнаменти по тавана.
Ето я. Вечността, събрана между двете огледала, която правеше всеки обект и момент безкрайни.
Алекс нагласи колкото можеше по-безшумно техниката си, и започна да я настройва.
- Добър ден! - викна близък женски възрастен глас. - Да се жените ли сте дошли?
        
                                                                                      *
Яна затвори книгата и се замисли за момент.
Тя беше възхитена. Така се прави - като Алекс. Да си смел, да последваш идеята си. И все пак да я последваш докрай.
Дълго време Яна правеше джинджифилените си домашни кифлички, захлупваше ги грижливо, топли- топли, прекосяваше селцето с всичките му стръмни улички и мостчета и заставаше пред Пекарната на г-жа Бейк за да представи произведението си. Но никога не влизаше. Стоеше така и гледаше витрината, наблюдаваше усилената работа на г-жа Бейк и синовете ѝ, правеше път на клиените с озадачените погледи, а после си тръгваше и се разплакваше, но малко, по пътя. Сълзите падаха в реката, така че, имало ли ги е? Патетата бързаха смешно след мама и тате, размазано. "Никой не обича джиндифилени кифлички." - Чуваше приятелката си Амелия - "Аз не обичам. Тате не обича."
Страх я беше да зададе въпрос. Страх я беше от въпроса, не, страх я беше от отговора - да не я разочарова.
Но днес тя щеше да опече кифличките, да прекоси селцето и да влезе в Пекарната.  Да говори с г-жа Бейк.

И моята безкрайност от 1999-а година.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=1315774252690&set=a.1315773932682

WRITETOBER 2020 / #10 Whisper

 10. Whisper

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешният разказ няма да е разказ, а по-скоро стремеж за създаване на атмосфера.  Добре де, както се опитвам да създам такава в рисуването. Ще взема един герой, ще го подбутна в една много тревожна и мрачна среда, а после ще се постарая, напротив, да го настаня в най-успокояващата и сигурна възможна среда. По случая ще си пусна и съответна музика.

10. Ш е п о т

Esitere (it) - колебая се
Еsistere (it) - съществувам
Не  пропускайте буквата.

Езит погледна разранените си, измъзнали ръце.Целият този път беше зад гърба му, цялото това страдание. Щеше да влезе, най-накрая в Залата на шепота.Беше в предверието ѝ.
Зад него виелицата сърдито свистеше и пищеше, опитваше се да го докопа, около него го обгръщаха мрачни, синкави, високи стени, бял пясък се промъкваше против всички физически закони из различни пукнатини, сякаш имаше разум.
Стъпките на Езит проскърцаха като древен език,той погледна високите порти, страх завъртя орбитите на очите му и ги размъти.
Портите, тежки тонове епохи, поддадоха с лекота.
Есит не ги разтвори докрай, а се провря през пролуката, после се свлече като вързоп на каменния син под. Белият пясък го близна, образува рисунки около него. Камъните зашепнаха. Той се огледа, приведено, премигна, задържа дъха си, а после го пусна на равни, дълбоки интервали.
Залата не беше толкова широка, колкото си преставяше, но беше безмерно висока. Камъните, изграждащи стените, имаха различна форма и големина, но пасващи си напълно, всяко с различен релеф в себе си. Всеки един от тях шепнеше различна история. Възможното бъдеще.
Езит усещаше този дизонанс от шепот все по- влудяващ и все по-ужасяващ. Студът и пясъкът усилваха играта си, вкусът в усните му ставаше все по-горчив, мирисът  - все по-солен,а ръцете му свикваха с грубата и натрошена повърхност на земните камъни. Стори му се, че вижда още цветове: червено проблясва в един голям камък в горе-долу центъра на полезрението му. 
На езика на неговото племе, на древния забравен език, това беше знакът "избирам". Още "съществувам".
Знак, който допълваше Знакът "Колебая се" и променяше значението му.
Езит разбра. Отдели ръцете си с мъка и усети, че може да ги движи вече с лекота.

Ами, май имам и история.

WRITOTOBER 2020 / #9 TREE

 9. Tree

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

ДЪРВО

Toва е дървото, което приютява детството. Посаждам го в един почти фентъзи свят, за да засиля вълшебството от самото детство. Разказчето е писано във вид на обобщение, като приказка. Разказано в първо лице, но от друго дете, не аз. Мястото е с. Банево(сега квартал на Бургас), но не съвсем там. Автобиографично, но донякъде. Не стана точно така  :)

          Снимка: от автора,с. Банево,2017 г. Някогашната моя земя на Детството
            (80те години на миналия век)

Това беше нашето Дърво. С най-големите клони, с най- прохладната сянка.Можеше да се катериш по него като по стълби, разклоняващи се от двете страни на основния му дънер: а ние със сестра ми и приятелите ни познавахме всеки клон, всяка негова издатинка и стъпвахме точно където трябва с бързината на котка, а когато ни питаха познаваме ли нещо, казвахме: "Познаваме го като клоните на собственото ни Дърво!"
Беше безполезно Дърво, казваше баба. Даваше джанки - малки и кисели плодове, но ние го обожавахме. Можехме да закачим цял хамак на един преден клон - от началото до върха му, толкова беше жилав, а на страничен клон вдясно - люлка, защото растеше под прав ъгъл.
На "третия етаж", както го наричахме, причудливите клони образуваха нещо като площадка и ние със сестра ми се криехме от баба, когато беше тръгнала да ни бие. Тя ни викаше, ние се хихикахме отгоре, а баба не можеше да ни види от гъстия листак.
  Месец юли отваряше портал на дървото към света на елфите. Всяка вечер седяхме там (измъкнали се от леглата),заобиколени от светулките - феи, мравките се превръщаха на работливи гномчета, катеричките започваха да ходят на два крака, носеха елечета и шапки, а елфите се нанасяха в построената ни едностайна къщичка, вече дворец. Ние им казвахме, че могат да отседнат и във фургона, който се беше вкоренил близо до дървото, но те категорично отказваха да живеят другаде. "Ние, птиците, казваха те, искаме да сме нависоко. На сигурно. "
   В дървото имаше и малка хралупа, където аз криех съкровищата си, а дори не казвах на кака. Тя беше заета да си говори, провесена, с едно наше приятелче.
  Веднъж видях и пеперуда, много красива пеперуда. Сякаш разказваше история с крилата си. Много исках да я имам, а баба каза,че от училище ще получа похвала, ако си направя колекция от препарирани насекоми. Аз бях ловец. Хващах всякакви насекоми - като богомолки, скакалци, летящи мравки (Миризливките ги избягвах- даже със сестра ми си ги давахме една на друга като номер). Но винаги после ги пусках.
И забучих пеперудата с карфица на дървото.
Разбира се, тя не помръдна повече. А аз плаках цял ден, разкайвах се и я оплаквах. После я погребах близо до дървото, забих ѝ кръстче и нарисувах върху него пеперуда.
Падала съм от Дървото. А познавах клоните, като пръстите на двете си ръце. От "втория" етаж.Тъпа болка ме зашемети в корема и си изкарах въздуха. Останах да лежа известно време, но после сякаш самото дърво ме повдигна, извика ме със зелената си свежест.
Като котката Мърка, обаче, нямаше друг катерач. Всички ѝ завиждахме. Но един ден тя нямаше намерение да се катери. "Така е, като си надебеляла" - присмях ѝ се аз. След това тя роди - малки котенца. Пухчета -шепички писукаха непрестанно и слепешката пълзяха, търсейки нещо. Ние страшно се зарадвахме. Мърка ни изгледа сърдито и се постара да примъкне малките си в една пролука на фургона.
Иначе за прехрана... освен киселките, ядяхме череши на корем от близката овошка. Дядо я беше подрязал, да не расте много. Вляво беше плет, с натрупани дърва за зимата и започваше двора на вуйчо, а отсреща, отвъд лозята за вино се мръщеха бараки - ограничители за двора на чичо Драгне.
Той беше много свъсен човек, щом го видехме да се мотае на границата, се криехме по Дървото, спотайвахме се и го наблюдавахме. Бяхме чували ужасни слухове - как коли зайци и ги провесва с одрана кожа на простор за дрехи.
Той отглеждаше само полезни животни и полезни дървета.

Всичко това щеше да трае вечно...но баба и дядо продадоха двора с къщата.
На Драгне.
Видяхме го как идва със секира в ръка. На дървото се вдигна олелия, гномите налазиха чичкото, катеричките го замеряха с бомби- кисели плодове, елфите го зашеметиха с вълшебните си стрели, един от тях изтръгна от ръката му секирата, запокити я в пръстта, а от нея порастна ново дърво. След това хванаха лошия чичко и го метнаха в полезната му леха с патладжанени  насаждения. Така Драгне беше победен и не отсече Дървото.
Но не стана точно така.  

WRITETOBER 2020 /#8 FOUND

 #Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt


8. Found

Това беше нечувано!
Джей Линк, актьорът, беше пристигнал в България, София и даже в момента беше слязал от метрото, което ползваше - да е сред народа - и дори вече беше говорил с възрастна женица, беше я прегърнал и ѝ говорил утешителни думи. Виждаше се ясно от клипчето на Ютуб със стриминг на живо.
Лина изхвърча навън от вкъщи.
Докато тичаше, следеше какво се случва в интернет през телефона си. Батерията щеше скоро да падне, както се разбра от отчаяния му писък. Точно тогава звънна майка ѝ и се почна: „Вече си на 29, време е да си намериш нормална работа!...” Лина се опита да обясни, но телефонът сам приключи разговора.
И тя започна да разпитва из града. Времето беше чудесно за разходка, 22 градуса, слънце и разкъсана облачност.
Движеше се по Графа и разбра от разказите на очевидци, че Джей е помогнал на майка с дете да пресече жълтите павета, снимал се е със семейство туристи, поседял е на пейка при Свети седмочисленици, хранил гълъбите, после е пристигнал на площад Славейков, но е нямало къде да се седне и въобще – какво да се прави там, а и слънцето му светело в очите.  После е свил по Солунска, купил си е иконка от изнудвач-продавач и е продължил към НДК.
Лина се засили и набра скорост, когато се усети, че е излязла от къщи по чехли. За щастие си носеше и малко пари. Имаше късмет. Продавачката от отсрещния магазин (която я гледаше странно) ѝ разказа с опияняваща радост как Джей е влязъл в магазина и си е купил най-скъпия костюм. Също така я е прегърнал и се снимал с нея.
Лина вече беше без дъх, от тичане краката я боляха, както и коремът, остро, вляво. Мечтата ѝ отново се разля като реалност пред нея: как го среща, как той се радва, прегръща я и и показва човечност. Трябваше ѝ, поне малка глътка въздух от вакуума на самотата!
Когато извървя Солунска, сля се с тълпата от Витошка и не спираше да разпитва, най-накрая го видя. Бешеседнал на пейка на алеята пред НДК, вдясно от фонтаните.
Тълпа от студенти също се беше насочила към него.
Лина изхрипря и се втурна с новите си обувки към целата.

(Много се чудех какво да пиша за Намерен. Имах идея и за герой, който намира себе си – но може би тази историйка също е за това? Или да пиша за мой скъп човек, който много искам да бъде Намерен... Но в крайна сметка идеята да търсиш нещо далечно и непознато да те утеши, много ме развълнува)

ЙОР И КОРАБЧЕТО

 Любима моя приказка, която написах през септември, 2019 г и спечели конкурс на БУКВИТЕ - прилагам линк най-долу. Предполагам, малко ще редкартирам края по-нататък. 
Ще бъде илюстрирана от мен (автора).

                                                     Йор и корабчето

                                              (история от света на Затос)

   Йор изтегли мрежите си и се загледа в златните вълни. В пристанището имаше завързани много галеони - точно като този, който искаше внучката му Фара. Малко корабче - за да плува във въображението си и да търси тате в необятните висини, дълбини и ширини - за това не се искаше голям кораб. Тези измерения съществуваха във всеки един момент, а голямата луна ги осветяваше, заедно с мен и теб, пристанището, синьото селце. Йор беше единственият, който си беше боядисал къщата в жълто. Затова и хората не го приемаха за близък, но всички го познаваха и се спираха да си взимат морски цветя от него. Всеки, който искаше да се сдобри най-дипломатично, подаряваше такова морско цвете в сфера от морска вода. Ароматът му прогонваше всякаква меланхолия, тревога, подобряваше здравето, прочиствайки с морски пари дихателните пътища. А след това загиваше.
   Йор седеше подпрян на една синя стена с доста угрижен вид. Цветята бяха обърнали червените и жълтите си главички към него. Рожденият ден на Фара наближаваше - а той никога не беше правил корабчета. Нямаше и много време - нали ловеше и продаваше цветята. Не се знаеше дали инструментите в барачката щяха да му свършат работа. Йор се напъна да си представи най-изяното, детайлно корабче - с мачтите, платната, руля, паубата, трюма, с малките фини щагове и перапет от балюстради, но накрая все изникваше най-недодяланото корабче - буца дърво и листо за платно. Той поклати глава, същото направиха и морските цветя. Накрая те се умориха и заспаха и нямаше как да бъдат продадени. Йор ги нареди, проклинайки, в дървените рамки на каручката си, която всъщност беше бивша лодка.
  -Гадост, гадост! Не съм имал по-гнусен ден! Толкова гаден! Проклет живот! Да ви вземат триста и петдесет дяволи!
   В този момент мина майка с момченце и Йор се провикна:
   - А, радост, радост! Не съм имал по-вкусен ден! Толкова гладен! Букет -живот! Да си взема ли триста и петдесет равиоли?
   Момченцето и майка му отминаха, с какво-беше-това физиономии, а Йор се върна да пусне цветята обратно в морето. Залезът беше към своя край. Цветята му помахаха, но той не ги заблеяза. При скалите видя няколко момчета, които си играеха с корабчета. Едно от тях беше подпряно в студената сянка на голям камък, в момента невидимо за децата. Йор се приближи. Докато се смееха и плацикаха с боси крачета, той незабелязано мушна корабчето в торбата си. Нямаше време да го разглежда, а забърза към кея.
Но беше красиво. Спомни си Фара. "Моля те, дядо. Само това искам: направи ми корабче. Каквото и да е. Платната може да са от мушамата в кухнята, трюмът - от старата солница...Ще го направиш, нали?" "Разбира се, миличко". Сега! Сега нямаше да е някое мизерно корабче, а истинска майсторска изработка. С мънички каюти. С дъсчици от най-фината и здрава керпатска кора. Залепени с най-пресен лепнисок. Сега си я представи пак. Правеше премятанки от радост; радост, голяма колкото морето. "Дядо! Корабчето е прекрасно! Не съм се и надявала на толкова красиво. Не може да се сравни с мушамено, солничаво корабче!..."
   Йор посегна към торбичката и леко напипа корабчето, за да се увери, че е там.
   Слънцето беше залязло, много жени излизаха да съберат прането по мостовете-тераси. Фенери и цветя се разлюляха; тъмнината усилваше светлината им.
   След две пресечки беше тяхната прословута жълта къща. Изкачи с трeпет синьото стълбище. Когато го изпревариха децата от пристанището.
   Всички бяха тъжни и се оглеждаха във всяко ъгълче, едно момче бършеше сълзите си с мръсна ръчица.
   - Беше ми подарък от дядо. - Хълцаше то. - Но него вече го няма. Не може да ми направи ново корабче.
   Остра болка жегна сърцето на Йор. Той се поколеба за миг.
   - Чакай, момче! Това ли търсиш? - И извади корабчето с грубите си, захабени, треперещи ръце.
   Изведнъж лицето на момчето се преобрази, то се пресегна и прегърна корабчето. Имаше радост - колкото цяло море.
   -Аз, такова, намерих го. И исках да го върна, да, ама първо да разгледам детайлите по изработката... - започна да жестикулира Йор.
   Децата отдадоха благодарствения поздрав за довиждане и свиха в една пресечка. Йор с натежали стъпки отвори жълтата си вратичка. Отряза парче мушама, взе старата солница, парче дърво, малко канап и отключи работилничката във вътрешния двор. Там, на жълтото рафтче, беше олющената му синя кутия с инструменти.
                                                  (край)

https://www.bukvite.bg/forum.php?id=1115&fbclid=IwAR0x_gcWDC3Z2xJw9KT_Z3plKPg73FTj7qldnnpmBjPN9Uja1Bfl3PAYpAg