WRITETOBER 2020 / #7 Journey

 7. Journey

Историята за днес оново ще се опитам да нагъчкам в 300 думи, но не се знае, като бъдещето. Сега ще има, то се знае - пътуване в бъдещето - с атрактори за гари (като фен на Теория на хаоса), фатном на времето и отчаян изобретател, който се връща в миналото да дава съвети на опърничавото си по-младо аз.

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Пред него в в мрачната стая, осветена само от експеиментални светлини, изплува фигура. Беше стройна, облечена в червено и черно, и женска, ако се съди по очертания в бяла мъгла силует.
-Какво си се разциврил! - Викна фигурата. - Хайде, стягай се, чака те пътуване!
- Ти... коя си? - Стресна се Велис (от Велислав, ама звучи космическо.)
-Фантомът на времето. И съм вечно млада - при което фигурата се засмя злорадо, а после секна сама смеха си. - Хайде, тръгвай. Ти ме повика с УЖАСНОсилнотосиЖЕЛАНИЕ да се върнеш във времето.Понеже нямам време, ще ти обясня по пътя.
-Aми.. да си взема тогава четката за зъби, пастата, малко долно бельо...
-Уффф- подбели очи Фантомката, -там където отиваш, има, и си е твое. В същите размери и цвят. Хайде!
Тя рязко отвори вратата на мазето и отвън, вместо олющения коридор, дюшека и изхвърлените цветя, се ширна безкрайно пространство, изпълнено от нищо и зеленикава мъгла, препречено от яйцевидна капсула без прозорци.
-Прозорците са на пода - промърмори си Фантомката, незнайно на кого.

Капсулата, изглежда, се движеше с невероятостна скорост, но Велис се чувстваше отлично и беше залепил очи за едно от прозорчетата.
-Еха! Този спомен го имам от една книга! Мората и горето! Тоест... гората -море. Препътувахме я с летящ кораб!
-Концентрирай се на важното - разсърди се Фантомката. - Например между тези атрактори, където искаш да промениш нещо в Живота си. На някой от тях ще слезем.
При което тя сдъвка ядно фалшивата си цигара (поддържаща имиджа ѝ на задник) и рязко зави с кормилото, подобно на рул на древен кораб.

В миналото Велис живее с по-младия си аз, който не го вижда, обаче бива напътстван от него. Младият често обаче се инати и не ще да изпълни заръките на невидимия си по-изпатил и помъдрял Аз. Не ще да бяга, когато ще гръмне един експеримент (старият Велис го завлича към изхода), плаща си сметките навреме, намира си успоредна работа с тази на учен, едвам води любимата си на ресторант- а от там идва и моментът,където всичко се обърква, защото момичето може да вижда стария Велис (на пресекулки), например как той кара Младия да ѝ поднася стол да седне или го ръчка да я целуне.

П.П. От фейсбук група за писане разбрах,че това с напътстващия по-стар Аз, е в основата на "Рик и Морти". Кълна се, не съм гледала анимацията и не знаех! Пиша го фенфикшън и продължавам...

WRITOTOBER 2020 / #6 ORANGE

 # 6. Orange

Отново две значения. Оранжево и портокал. Тук ще натоваря и цвета, и портокала със смисли, като се товари товарен кораб с пакети гипс. И ще внимавам да не корабокруширам.
Разказчето е епистоларно, тоест написано като писмо, от 8 годишно дете, писмо до мама. Граматиката все пак е спазаена (горе-долу).

ORANGE

Здравей, мамо!
Виждаш ли, вече пиша по-красиво. Това стига ли, за да дойдеш да ме видиш? Нарисувах те, харесва ли ти? Това си ти, най-красива на земята. Ти си с тъмносията рокля на птици. Имаш оранжева  коса и червило. Отзад е витоша, а тревите, харесват ли ти? И слънцето?
Мамо, ще ми дадеш ли и на мен такъв портокал,като на кака? Тя каза,че е много вкусен и че ти си ѝ о дала. Какъв е вкусът на портокала? Днес се сърдя на куклата. Три дена седи зад дивана,аз я хвърлих там и не ѝ говоря. Но днес мисля да ѝ простя. Ще ѝ среша косичката, ще ѝ дам да яде от чинийките.
Мамо, ти каза, че обичаш морето? Да дойдеш ли да го видиш? И да видиш и мен?
Чакам те.
С обич: Лилка

WRITETOTBER 2020 / #5 BOw

 Днешното ми разказче е опит да съчетая две съвсем различни неща по абсурден начин и да направя връзка между тях, а именно Приказен Елф и Диктаторът на Северна Корея. Разбира се, пак си играя съз значенията на Bow (прегъвам). Часон e името на древнокорейската династия.

Прекрачих си лимита от думи.

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

5. BOw

Гората днес бе особено мрачна, забеляза Часонтир.
Преплетените клонки не помръдваха. Синкава светина проникваше през тях като сияние на кристал. Реката шумолеше тъмно в устоя си, светещи насекоми издаваха звуците си като камбанки. Хладен вятър носеше всякакви аромати и още безброй мистични шумове. Въпреки красотата, елфът знаеше, че трябва да е нащрек. Той стисна лъка си още по-силно и се огледа.
Откакто Свещената елфическа гора беше превзета от гоблините, нито един Елф не спеше спокойно. Всеки ден патрули обхождаха в ранни зори, по двама и чистеха гората на принципа на механичното отстраняване на проблем (другото беше магическо).
Часонтир обаче винаги ходеше сам. Така можеше да се концентрира.
Без да осъзнава какво прави, може би под въздействие на среднощния си сън, той повдигна лъка си и му се възхити.
А имаше от какво.
Елфическата изработка нямаше равна на себе си- би издържала векове, епохи... Преплетените рамена като клони, гъвкави, но и в същото време много здрави, бяха изваяни с детайли, каквито и в реалността не можеха да се срещнат , а най-скъпоценни и редки светещи камъни заемаха мястото си, заедно с елегантната емблема на Елфическия клан. Часонтир се протегна да я докосне.
И всичко секна. Остра навъзможна болка прониза главата му, а дъхът му загуби синхрона си с Гората. Елфът се свлече, не можа да извика, а пръстите му с безмерно съжаление се вкопчиха в лъка, погледът му за последно го проследи... Гората стана още по-тъмна до най-тъмното черно.

Ча Сон зае мястото си в редицата си и нададе приветствен рев с останалите единици, който заля площада като водопад. Знамена плющяха от всички страни, настроението беше екзалтиращо, епично.
Още миг, щеше да да се появи Лидерът.
Всички трябва да се поклонят, не, трябва да не спират да правят своя поклон. И да са щастливи.
Заваля дъжд. Облаците затъмняваха иначе светлата личност на Великият Водач (да, не е грешка, че е с ЪТ!), нисък и възпълен, двама генерали държаха по два чадъра от двете му страни, които водеха своеобразна битка помежду си.
Развълнуван женски глас обяви присъствието му от Високоговорител, впиващ се като корен в ушите и в мозъка. Великият лидер е бил на лов, бърбореше почти през плач гласът. Намерил е невероятна реликва, която ще краси колекицята му и ще го води през следващия му лов.
Лидерът размаха придобивката си, като едвам не извади очите на Лявостоящия генерал.
Ча Сон почувства, че времепространството се стеснява и го зашеметява.
Той имаше връзка с този предмет. Неистово го знаеше.
Това... е МОЕ.

WRITETOBER 2020 / #4 КЕY

 4. Key

Kиаве долепи нос към стъклото. Навън, на площада, се щураха хора, не като мравки, а като раздразнен рояк оси. Това прозорче беше най-красивото в цялото приземие-магазинче, което вечер ставаше на спалня- в горния полуетаж, където се търкаляха разни инструменти за обувки.
- След малко пак ще се развикат – въздъхна баща ѝ и се зае с щавенето на кожа. Това беше последната му поръчка и той сякаш не бързаше с нея.
Майката също му отговори с въздишка и продължи да меси тесто. Киаве се обърна отново към прозорчето.
На каменното възвишение на площада се възкачи пъстър глашатай, разтвори свитък и се провикна, държейки в ръка малка птица-грамофон:
  -Внимание, смели приключенци! Копията на Ключа са вече изработени! Всеки може да си закупи своето от Централните конаци. Не забравяйте, изворът за мана е много важен за всички ни...
  - Важен, глупости! – Спря работата си за миг бащата. – И какви са тия скъпи ключове, дето ще ги продават?
   Майката също спря да меси.
- И все пак, маната... пречиства водните извори. Помага на стъклар-майсторите да изработват витражи. Помага на войните- магъосници да защитават града...
  - Абе защитават. Защитават тия, Големците. А на тях – притрябвали им моите обувки!
За първи път през своя шестнадесетгодишен живот Киаве се почувства вдъхновена. Щеше да избяга. Да стигне до най-високия връх на Стръмна планина, да намери Портата на Извора и да го отключи. Нищо, че няма ключ... Тя погали парченцето витраж, останало от древни времена в долния ляв ъгъл на стъклото. И продължи да почиства с парцала.

WRITOTOBER 2020 / #1 SCROLL #2 DISGUISE

 а Writеtober. #Writetober2020

#1 Scroll

Идеята, която обединява текстчетата: самостоятелни разкази, много кратки, които изразяват идея и са завършени и неочаквани. Водя се по тема, не по ключова дума. Рамер - от 100- 300 думи

1. СКРОЛ.
Ето, че моментът настъпи.
Цял живот беше живял за това, това беше едничката му цел, откакто беше чул Приказките за първи път, откакто го бяха приели в Гилдията на крадците. Лягаше с този образ пред очите си, всичките му мисли бяха изписани върху него, емоциите му го оцветяваха в различни цветове. Ето че сега беше пред него - свещенният скрол.
Тейк стоеше пред него в благоговение и не помръдваше. Движеше се слънцето, което последователно огря заспалия град, после терасата, след това почти едновременно снишилата се фигура и великолепния скрол.
Легендата разказваше, че в него е изписано велико пророчество, валидно за друг свят и друго време, далеч в бъдещето. "Кой знае как това ще промени света, който познаваме..." - прошепна Тейк, сам на себе си.
После го взе в треперещите си ръце. Не разгледа позлатените орнаменти на странни градове, изрисувани старателно по кутията.
Разтвори го с още по-треперещи ръце.
Пое дълбоко дъх, усещаше дишането си като от недра на пещера.
И зачете:
"Древното пророчество за мишката.
Не тази мишка, която познаваме от този свят.
А от свят далечен във времето и пространството.
Мишката, която ще прегръщаме с ръка, докато съзнанието ни лети из други светове -от думи, мисли, кадри и музика.
Мишката, която има скрол."


За Writеtober. #Writetober2020
2.Disguise


2.Маскирам се

Музиката гръмна, за пореден път.
Започваше бал, поредният. Тигран беше загубил броят им.
Залата блестеше, златна, украсена, обширна, покрита до последния си милиметър със зашеметяващ детайл. Двойки бяха изоставили масите за ордьоври и сега вихрено се носеха из залата, като водни лилии при буря.
Тигран се беше свил зад завесата на най-високия балкон и наблюдаваше. Дали ще се появи тя, този път? Намести маската си, на чудовище. Но дори когато я свалеше, той пак беше чудовище. И да се появеше, и да танцуваше пак с него, и да говореха, тя нямаше да се задържи и миг заради грозното му лице - цялото в белези от операциите. Ако знаеше.
Докато въздишаше, дланите му се потяха, тръпки лазеха по стройната му снага, а надеждата, с която танцуваше, направи реверанс и се отдалечи, внезапно нов блясък сред всеобщия блясък привлече умът му. Това беше тя.
Имаше маска на фея и прекрасна ментово-зелена рокля, която неописуемо подчертавяше тялото ѝ. Тигран още пиеше от този миг-образ, докато слизаше по стълбите с невероятна пъргавина.
Той не беше виждал лицето ѝ. Но Устните ѝ бяха красиви. Усмихнаха се.
Смутено се закова пред нея, поклони се.
И после сякаш и двамата в един момент започнаха да танцуват, сякаш музиката ги беше хванала за ръка и свързала, нежно.
Докато танцуваха и си говореха, я чу да плаче.
-Какво има? - попита Тигран, като взе ръцете ѝ и спря да танцува.
- Трябва да тръгвам... И няма да се върна...Аз съм...аз съм...грозна...

WRITETOBER 2020 / #3 CRICKET

 3. CRICKET

(fan-fiction на "Животът, вселената и всичко останало" или какво би станало, ако Артър Дент и Форд Перфект бяха попаднали на Ленински Съботник в България през 198_г)

Задъхани скочиха с крясък на седалката, слънцето угасна, те пропаднаха в нищото, от което ти се повдига и изскочиха най-неочаквано насред нива на ТКЗС, събота, през най-ранна утрин.

Ето какво казва Пътеводителят за България:
Няма много данни за тази държава на Земята, нито за нейния народ. (Това са две различни неща). Много хора и извънземни като Дент и Форд ще решат, че са попаднали на друга планета, и то в най-отдалечения край на Галактиката. Тук и посоките не са ясни. Кажат ти например „Откъде-накъде” и ти се чудиш откъде ти е дошло. Иначе, ако тръгнеш от изток, обикновено отиваш на запад (не се наблюдава обратното), но компасът сочи на Североизток.  Също така държавата, горе долу по времето, когато я посетиха нашите приятели, се дели на две касти: Граждани и Селяни, наричани още с презрителното Провинционалисти.

Природата беше спираща дъха. Всичко сякаш беше златно, свежо, сякаш присъстваха на раждането на самата Зора. Много Селяни, нарамили мотики, пеееха песни. Вавилонските рибки услужливо им преведоха въздигащите духа стихове:
Сутрин събудя се, мисля за Ленин,
колко чудесен е, хубав трудът,
колко просторни са ниви зелени
и ободряващ е вече, студът!
Артър се почеса по главата и си обу изпопадалите наблизо чехли.
Форд седеше близо до него, хванал Пътеводителят с две ръце и със зяпнала уста.
-Форд. – успя да каже Артър- Сигурен ли си, че това не са извънземни?
Форд кимна, но наобратно, като за не.
- И че това е Земята?

(В последствие се разбира, че диванът е принадлежал на министър –председателя на ТКЗС, който той си закупил от Англия през Кореком, а е заминал точно там, защото е фен на крикета, Слартибарфаст го вижда в публиката и се отправя по най-бързия начин към България, а именно чрез Авиокомпания Балкан. През това време Артър докосва една от земеделките, за да се увери,че не е робот и така двамата с Форд осъществяват близки срещи с Родната Милиция и вкусват от общественополезния труд. )

Джобника. Концепти