Водя ателиета в "Пентименто" (2022 г).

 

Рисувам кучета, котки и папагалчета

 

20 години назад: Съвети към подрастващи, епизод 1

 

Как да те помислят (най-успешно) за смахнат:

 

1.Докато говориш с някого, изведнъж се сепни, оцъкли поглед и занареждай:

 „ Тук – землянин Т- 6257843, не ме убивайте.Координатите на Земята са К45-с82. Обещайте да пощадите мен и братята ми, както и любимото ми куче Туидъл-Гум”. После се отръси от вцепенението и се обърни небрежно към вцепенения на свой ред събеседник: „ Та, какво казваше?”

2. Медитирай в час по математика. Застани в поза лотос  и си представи,че знанията ти се вливат в ушите и се насочват към отдел „Заучено” в сложния лабиринт на мозъка ти. В същото време не трябва да те разсейват нито шушуканията, нито виковете на учителката и директора – изобщо – изолирай се от външната среда ,а се съсредоточи върху урока, който се преподава в момента.

 

3. Ходи навсякъде,четейки книга, дори когато купуваш хляб и мляко. Но внимавай! Четенето в района на заобикалящата те среда крие редица опасности: 1.Не казвай: „ Скъпа, подай ми този хляб!” на продавача; 2. Гледай къде стъпваш,ако минаваш през стъпаловидна зона; 3. Монтирай си огледалце за обратно виждане към книгата си, за да избегнеш евентуални сблъсъци с други кракоходни,  в случай,че смениш рязко посоката си на четене. 4.Никакви светофари, пресечки,подлези.Ако няма друг начин да се пренесеш , използвай крилата на знанието.

 

4.Отговаряй на всички въпроси с думите: „ Този въпрос е извън моята компетенция”.

В такъв случай,ако те запитат за урока по тригонометрия, ще изглеждаш хем като бъдещ професор, хем ще загатнеш, че разполагаш със запаси и боеприпаси от знания – но в някоя друга област. Но внимавай да не отвърнеш така на въпросите : „ Обядва ли?” , „Имаш ли джобни?”, Ше дойдеш ли на купон довечера?” – Така не би постъпил и най-смахнатия професор.

 

5.Говори в стихотворна форма. Нещо горе-долу такова:

 „ Щом устат те заговори,

Няма той да те пребори:

Ти кажи му: Ей,човече,

панталонът ти се свлече,

а саксия без забава

към глава ти се задава.

Човекоомразна котка

със препускаща походка

те напада изодзад.

И във село,и във град,

селски речник ти си знаеш.

И на него все си лаеш.”

 

6. Облечи си различни чорапи и обувки и си закопчай ризата накриво.Това със сигурност ще те направи звезда и ще те постави редом с бигбрадърите и най-прочутите пичове от училище. И все пак, не разчитай само на това, ами си научи урока по химия, издекламирай го ясно и отчетливо, а ако решат, че си зубър, им посочи тройката си по физика, която глупее в бележника ти.

 

Забележка: Следвай съветите само по вътрешна необходимост! :P

20 години назад: Kомпютърни поговорки 2001-ва

 През 2001-ва бях пират, пира-a-aт, такъв не се е раждал. Тези компютърни поговорки, генерирани в компютризираната ми глава, го доказват. Ако решите да криете информация от мен, зарежете тази работа. XD

Н о в и   к о м п ю т е р н и   п о г о в о р к и . . . . :)                                  

 

 Пет Файла Петко не чакат.

Храни компа, да те замае.

Простирай се според мегабайтите си.

Присмял се Уиндоус на Макинтош.

Рано 4атер4е рано пее.

И Билгейтовете също плачат.

Всеки атта4мент с времето си.

Софтуер4етата се броят на есен.

От Дир та на 4ат.

По ника посре6шат, по интерфейса изпра6тат.

Подадеш му файл, а той ти захапе цялата директория.

В пъти6тата на Интернет само с търса4ка се оправяш.

Вси4ки пъти6та водят към Гугъл.

Когато ти 4атят – отговаряй! Като стане късно – лягай! 

Я програмата, я програмиста.

4атерите си 4атят, Интернет си върви...

На 4ужда поща и 100 атта4ментс са малко.

Бавната връзка  - срам за дизайнера.

Много девелопери – хилаво програм4е.

Търкулнал се кракът и си намерил Траял –версията.

Намерил мишка вкъщи и поискал да си купи компютър.

Когато компютърът го няма, мишките мързелуват.

Хитрият хакер с двата крака. (крак - пиратски файл, който анулира trial-статус на програма)

Да спиш във кош и да сънуваш Макинтош.

Да би мирно броузвало, не би вирус видяло.

Ниско наведените Файлове вирус не ги се4е.

Пътят към Интернет е осеян с безсъние.

И малкото вирус4е преобръща компютъра.

4атерът ника си мени, интерфейса си – не.

 

ВАЖНО!! Тези нови компютърни поговорки се пи6ат само на интернетитса! Ина4е се губи автенти4ността им. И аз тай бих постапила. До4атене! Уиндоус ис шътинг даун...

WRITETOBER2020 / # 26.27.28.29.30.31

 Разказ с ключови думи #3

26. forbidden
27. bloom
28. lissen
29. monster
30. hill
31. moon


Гледната точка на момичето от разказче #2 Disguise.  Цялата история е разказана в книгата ми "Земята на чудовищата".

Малката фигурка прекоси сумрачните, обширни предверия, тераси и колонади. Нямаше кой да я спре, все още. За миг тя се спря на последното стълбище. Отпред, скрити от дърветата, почиваха паркираните карети, впрягове от грифони и дирижабли с навигатори.  "Ще ме потърсят там.." - помисли момичето и без повече колебание прескочи балюстрадата вляво.
Забранената градина...
Мрачна и оросена, тя се разгърна пред момичето с ментовозелената рокля и маска на фея. Черни силуети на храсти и дървета, като хора, сякаш искаха да я сграбчат. Тя извика и се добра до широката каменна пътека на градината. Тук огледа обстановката.
"Сега вече наистина ще ме намерят...много красиви мозайки има този път...Трябва да се скрия... а небето - е изпъстрено със съзвездия... "
Момичето пристъпи към друга по-малка пътечка, заднишком. Докосна цвят, забранен цвят и той се разтвори. Като домино я последваха още забранени цветя и нададоха сирена като ултразвук. Заслуша се.
И чу името си.
- Анбел.
Гласът не идваше от цветята. Беше дълбок и много познат.
Измежду всички чудни цветя се придвижи безформена тъмна фигура. Kрайниците ѝ ги изпомачкаха. Само лицето му се освети от лунната светлина.  Беше човешко лице. На чудовище.
Харм.
- Къде си тръгнала... без мен, твоят пазител?
Като светкавица Анбел видя сцената, когато Харм одра лицето ѝ, придвидливо оставяйки очите непокътнати. "Ти можеш да му се довериш" - чу баба си Грация в спомените си, - " Харм е пазител на рода ни от векове. Той ще те пази, винаги".
Анбел разко се съвзе от вцепенението си и обръщайки се, постоянно се затича откъдето бе дошла.
Лицето се усмихна .
-Знаеш, няма накъде да бягаш. А и този, който влезе в забранената градина... винаги понася последствията си...
Черните фигури се разместиха и дадоха път на още една фигура. На Тигран. Той се изкачи на хълма, срещу цветята.
-Охо, още един с маска - каза лицето на Харм. - Това да не е някаква всеобща мода?

Хм, добре. Обичам "Огледалната маска" и "Красавицата и звяра". И обещавам краят да е хубав.

С това приключвам участието си  във Writetober2020.  Но продължавам да пиша.
 Благодаря за вниманието.

WRITETOBER 2020 / #21.22.23.24.25.

 Разказ с ключови думи #2

21. Grave - тежък, гроб
22. Cup - купа
23. River - река
24. Ephemeral - временен, краткотраен
25. Fall - падение, падам

Моят произход: 1/4 Родопи, 1/4 Беломорска Тракия ,1/4 Македония (пак български) и 1/4 Армения. За Беломорска Тракия вече написах приказка - метафора (Гората на шанеите),  сега ще напиша и за Армения. Ще преплета сегашните събития, легендите и историята на тази красива древна страна.

                                                             (снимка- Уикипедия)


И още една песен, макар че не е арменска.
https://www.youtube.com/watch?v=R6hY2Vtoytk&list=RDpJtlGn46p0o&index=24

На Армения

Имало някога, още от Зората на времето, чуднокрасива страна - Хая. Била заобиколена с пустини, а самата тя била планински оазис - на широки хълмове се разстилала кадифено-зелена трева, пъстри цветя редели килими, горички с овошки от маслини, праскови, кайсии, смокини се гушели до градовете от червенокаменни къщи, монолитни храмове във форма на човешки глави увенчавали  високите планини,  пасища с овци посрещали и изпращали слънцето- топло и ласкаво към земята. Но най-чудна била столицата Ая. Никъде по света нямало толкова уреден, чист и голям град, с търговски улички и площади, потънал в лозници. Хората били честни, приветливи, гостопиемни, във всяка къща държали по едно украсено шкафче със сладкиши - само за гости.
Завидяли обаче демоните, които не обичали да обработват земя, сечали гори и се спъвали в камъка, а когато останали без ресурси, се събрали на орди да грабят и убиват. Чули от свой съгледвач за Хая и за Столицата Ая и скочили. Наточили извитите си мечове, яхнали немъртвите си коне и се втурнали в галоп през пустинята. Прах закрило слънцето.
Превзели Ая. Изпочупили стомните, разграбили домовете, убили мъжете, а жените и децата сторили свои роби.

А днес историята щеше да се повтори.
Гроб- орнаментален каменен кръст се извисяваше насред полето. Полето не беше гробище. А гробът не беше единствен.
По-нагоре, по хълмовете, Аваир беше гушнал внучето си- 4 годишно момиченце. Бялата му глава прикриваше спящото дете, а старческите му ръце го прегръщаха конвулсивно. Седеше червен камък, зад гърба му димеше разрушеното село и течеше, мътна, реката. 
Аваир вдигна зачервените си, лишени от плач очи. Земята му беше пред него. Синът му беше някъде далеч с незнайна съдба. Надигна с едната си ръка олющена каменна купа с вода. Зелените, вечни треви нашепваха успокоителна хаянска песен. Вятърът свистеше край камъните - Не сме краткотрайни... Прелетя орел. Размаха силни криле, нададе ядосан писък и се насочи към исполинската планина Атангерос.
Набраздената,изписана като с думи ръка изпусна купата. Тя падна с глух протест. И напои земята. 

WRITETOBER 2020 / # 16. 17. 18. 19. 20.

 Разказ с ключови думи #1

16. vanish - изчезвам, заличавам се
17. map - карта
18. Cheer -развеселявам поздравявам
19. entwine - движещо се дърво и вино (така ми харесва)
20. Millennium - хилядолетие

Преминавам на друг, как да кажа, формат, където пиша история, следвайки ключови думи. Те водят и оформят разказа, без да имам зададена тема. Дължината : от 300 - 500 думи.


Предсказателката

Саша погледна отново с невярващи очи новината. ИЗЧЕЗНАЛ. Въпреки променящата се интерактивна среда на Интернет, заглавието и снимката си стояха, непоколебими. " В един непрестанно променящ се свят.." -повтори си Саша и се задави с кафето.
"Добре, да обобщим. -продължи да мисли на глас тя, докато затваряще лаптопа и навличаше якето си - Пиша нещо по романа си. Някаква сцена. И тя се сбъдва, на другия ден, се СБЪДВА! С някой друг  човек ,може би прототип на мой герой. Щеше да е просто съвпадение, ако... се беше случило само веднъж!" Стаята сякаш се люлееше около нея. Затърси си чорапи (след якето!), хартиетото тефтерче за размисли (инстант пътепис), обувките, ключовете.  Измъкна КАРТАта изпод котката, която я удостои със смразяващ космически поглед. Мразеше Гугле Мапс  през телефона си.
Трябва да спра, трябва да спра да пиша този Постапокалиптичен роман!
Предрече как папагалчето ѝ се губи.
Предрече как си счупи любимата чаша.
Предрече как ще се спъне сестра ѝ в стълбище и ще си счупи ръката.
Мина забързано край старите градски къщи. Не. Не мина край тях. Просто мина. Защото беше предрекла,че Общината ще ги срути.

Обувката ѝ се развърза.
Не помнеше да е предричала това. Наведе се и тогава я удари някаква синкаво-зеленикава вълна. Вуууууп. Тя падна назад. Не завърза обувката си. Сетивата ѝ оказаха.
Когато се оттърси от вцепенението си,  цялата среда видимо се беше променила.
Старите градски къщи бяха възстановени, макар и не 1:1. Другите бяха обрасли със зеленина, а нови постойки като планини с тераси се мерджелееха синкаво в далечината.
От една алея дочу шум.
Колкото се приближаваше, толкова разбираше мащабът на тържеството. Навякъде се щураха много високи хора с и ЖИВИ ДЪРВЕТА с ВИНО в ръка и се ПОЗДРАВЯВАХА един друг. Около тях течаха мини представления с кукли, тичаха деца, високи горе долу колкото Саша, облечени с красиви карнавални дрехи. Тя се сля със тях. Погледна картата и тефтерчето си. Хартиената карта се беше променила.
Внезапно, късният следобед се стъмни, появи се звездно небе като кадифено платно с безброи искрящи сребърни, червени, виолетови перлички в непрестанно движение. Саша се сви между две деца. Притихна.
Същото направиха и останалите.
  -Скъпи жители на Земя - каза ярък,но флуиден глас като река, -нека посрещнем Новия МИЛЕНИУМ!

Writetober 2020 / #15 Wolf

 15. Wolf

Toва е последната точка от официалния списък на Writetober 2020 (прилагам файл), която ще изпълня като тема. Следват 3 разказа с по 5 ключови думи. Съвсем скоро ще завърша Inktober2020 и ще го представя в профила си в Behance , както и други визуални проекти.

Kaртинката към разказа е мое дело от 2014-а год, когато бях учител по рисуване и направих тази 35/50 рисунка с молив като показнО на учениците ми как се рисуват вълк и човек. Забравила съм контраста да добавя като елемент. Самите фигури си имат свои елементи, като такива на рисунката. Тези фигури по принцип са в контражур и трябва да са сенчести откъм нас, заради луната.

Вълк 

Aрг и тази вечер се наслаждаваше на свободата и на самотата си.
За самотата... наслаждаваше ли се? Той се огледа. В околовъст около него, на скалата като крепост растяха вековни гори, потънали в тишина и хлад, населени от притихнали същества, боящи се да срещнат искрящите му жълти очи. Някъде под скалата, далеч, отвъд горите, пробляскваха фенерите на Сребърното село. Единственото нещо,  от което Арг се страхуваше, но не го и признаваше - пред себе си. От хората...
Той зави силно срещу луната, ярка, бяла като Звездата на смъртта.
Усещаше свободата. С всяко движение на силните си крака, със скоковете, с нощния вятър. В уханието на боровите гори - да! Той можеше да усети всяка миризма, независимо колко слаба беше тя и колко далеч. Застана почти на ръба на скалата.
Самотата... за миг усети споменът на майчината милувка, а в следващата секунда ударът на Отбиването, чернобялата филмова лента на загубата му в битката за Алфа Водач. Сега обаче беше по-силен! Най-силният сребърен вълк в околността. Арг потръпна, вдигна гордо глава и се озъби леко.
Стори му се, че вижда да проблясва козина. Мислите му секнаха и се съсредоточи.
Сега видя. Жълти очи като неговите. Не много далеч, но не и много близо, зад един висок бор на скално възвишение го гледаше вълчица. Той можеше да я подуши.
Беше млада. И тя беше самотна като него. Знаеше, че и тя го е забелязала.
Ловците от Сребърното село използваха опитомени Сребърни вълци, за да ловят диви. Арг знаеше това.
И въпреки това я последва в играта на преследване.
Това правеха и облаците пред  луната.

WRITETOBER 2020 / #14 Spell

 14. Spell

Oh. До това явно водят часовете игра на Desciples II :

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

В куполното магазинче се разнесе звън на опашката на бебе Син дракон – предупредителен за нов клиент. Червените и жълтите светлинки от витражните прозорци се отразиха на лицето му: продълговато и с тънка усмивка, с боядисан в червено нос. Самият новодошъл си имаше звънци на скроената от много парчета шапка.
Зад тезгяха като мини ураган се завихри продавачът, досега дремещ на една дъска до нивото на първия полуетаж и ловящ мухи. Изглеждаше внушително, сам като зъл магьосник: с черна роба със сребристи ръкави и бледи очи, свъсени между остър нос и извити гъсти вежди. Гласът му беше писклив:
  - С какво мога да помогна на благородния... шут?
Клиенът се усмихна и показа дълъг ред бели зъби.
- Като ми продадете магия, естествено.
-О! – Продавачът отвори едно чекмедже със свитъци и занарежда:
- Какво ще кажете за тонизираща магия? Струва само 100 злато. Или магия на веселите фанфари?
- Идвам да превзема град.
Продавачът се надвеси през тезгяха и разгледа обстойно лицето на Шута.
- Сериозно?
- Не, на шега!
-Този замък? На 32 ход от Павилиона?
-Същият.
-Този замък, който има стрелци, бял дракон, джуджешки магъосник 15-и левъл, бустер, великан?
-Същият.
Продавачът замълча.
-А имате ли пари?
- Не знам... А вие имате ли магията, която търся?

Впоследствие Шутът използва свои шутовски магии. (Разбира се, той има инициатива над 70, което е много важно в Desciples). Оръжията на пазителите се превърщат в детски пистолетчета, джуждето изстрелва розови балони, драконът – изригва конфети, а накрая всички се хващат на хоро и отиват да живеят като неутрални единици в каньон, като сами запушват изхода си с голяма скала. 

Вдъхновено от Desciples II (Походова стратегия от 2002 г.)
https://en.wikipedia.org/wiki/Disciples_II:_Dark_Prophecy
И метафората за шута на Елизабет Гилбърт от книгата ѝ "Магията да твориш".

WRITETOBER 2020 / #13 Sacrifice

 13. Sacrifice

Жертва.

Веднага ми идва на ум шегичката: " Изкуството иска жертви, но защо да сме ние?"
A в тази история става дума за спорт и не е смешно.
Никога не съм била спортист и не знам какво е, мога само да правя аналогии с танца. Може би е същата тръпка, еуфория и всепоглъщащо чувство за смисъл.
Момичето, което ме вдъхнови за тази история има трагична съдба (за която научих случайно вчера). На 20 г възраст, точно преди Олимпиадата в Москва 1980*, тя си чупи гръбнака и осакатява. Защото е жертва, не на себе си, не на спорта, не на други хора дори, а на една жестока система, която бълва шампиони за слава на СССР. Елена Мухина.
Моето разказче е кратко. Ще направя така, че двете съдби - Добрата и Лошата да си говорят за нея, да чуват мислите ѝ, да знаят емоциите ѝ, а в крайна сметка -поне в разказа -да оставя врата на Добрата съдба да се прояви.
Като част от моето  светкавично проучване, попаднах на това парче. Не е моят стил музика, но невероятно се връзва. Казва се "Еуфория" .На фона на кадри с кратката, но много успешна кариера на Мухина.

*Моята родна година.

https://www.youtube.com/watch?v=pJtlGn46p0o

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

- Тя няма избор. Това е нейното семейство. И тренъорът е нейният баща. Много свестен човек. Харесва ми как сляпо следва успеха, независимо от всичко .
Говореше висока тъмна и забулена фигура. Под качулката изпъкваше маска, много подобна на венецианските - лицето беше разкривено : едната половина в плач, другата в радост.
- Разбира се, че има. - рязко отвърна подбна, втора фигура със същата маска, но изработена от друг материал. - Той ще я погуби! И двамата видяхме, как я взе от болницата! Още с травма! Да тренират.
Сега двете фигури насочиха вниманието си към залата, в която се намираха, невидими и нечувани. С тъмни стени, подредени уреди за гимнастика, дунапренени дюшеци, в разсеяна бяла светлина, се намираха само двама души - момиче със стегната фигура, облечена с трико, с винаги намръщено тъжно лице и мъж на средна възраст с прегърбено, жилаво тяло в анцуг и сурова физиономия.
-Давай, Лена!!! - викна мъжът - Искаш да станеш шампион на СССР, както стана на Москва, нали? 
Двете съдби усетиха болката във врата, шеметното превъртане на тялото, еуфорията и тревогата.
" Не искам " Отново разпори въздуха. Единият ѝ крак точно застана на успоредката, задържа тялото и другият го последва, чисто и отсечено. " Искам да си лежа, да си чета и никй да не ме търси за нищо."
- Помни какво ни дължиш! - Този път гласът на мъжа беше по- тих. Той седна на земята и завъртя глава към нея.
" Да...всичките ми успехи... са техни..."
- Не е честно - отново зашепна нервно Добрата Съдба. - ТИ ѝ отне майка ѝ, а баща ѝ е в затвора, детето отрасна затворено и свито. Не е познала любов. Гимнастиката е всичко за нея! Не може да постъпиш така!
- Затова съм Злата Съдба - под маската сякаш се усмихна. - Но тя може да ме избегне, може.
- Може ли?
-Разбира се. Но за това се иска много повече сила от това да  направиш салто мортале. 

WRITETOBER 2020 / #12 Boat

12. Boat

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешната история е една легенда.

Легенда за самоотвержената любов

Живяли край морето, много отдавна - във вълшебни времена, рибар и неговата дъщеря - Марина. Рибарят имал лодка и всеки ден, дори във буря, отивал да лови риба. Девойката пораснала, хубава и бурна, все търсела да се намира сред веселби с дружките си. Веднъж, с много уговорки от баща си, заминала и до близкия остров – с кораб. Небето било синя коприна, морето – неувряла супа, вълните – бели дантели. На острова девойките, придружавани от родителите си, посетили Замъка за най-големия бал в годината. Танцували до изгрева, а после заспали по стаите за гости. Само Марина била будна и наблюдавала изгрева в очите на най-прекрасния човек... Самия принц на замъка. Двамата се влюбили безкрайно, но Марина трябвало да се върне след три дни. Заплакала тя, ала морето вече било солено (и затова не могла да стане легенда).
От този ден нататък момичето мислело само за любимия си. Седяла край брега, нищо не вършела – не чистила мрежите, не приготвяла скарите, на тупала дюшеците, само стояла край морето. Островът се виждал – далечен, но и близък, мътните води го държали в себе си, в опасни, великански сини ръце.
Марина започнала да се кара с баща си. Искала той да ѝ даде рибарската лодка, за да може да отиде на острова на своя принц. Бащата не давал и не давал, не я пускал. И един ден Марина решила.
Откраднала лодката. Разпънала такелажа. Хванала веслата. Известно време гребяла без да срещне затруднения. Вече била преполовила морския път, когато забелязала, че идва буря.
Гъсти облаци като черни фандъци вълна се струпали над главата ѝ, светкавици като ярки пръсти прорязали жълтото небе. Вълните били високи като катедрали. Марина още мислела за своя любим.
И щяла да се превърне в легенда на самоотвержената любов, ако не бил Морският елф- Попречителят на легенди.
Той бил с дълга лагуненосиня коса на вълни, бели дрехи като пяна, бледозелена кожа и яркосини очи. Махнал с ръка и лодката, заедно с Марина се озовали в защитна ,мека, суха капсула, където останала, докато не преминала бурята.
И така , Марина не се превърнала в легенда.

(и заглавието:)
Легенда за Морският елф – Попречителят на легенди

WRITETOBER 2020/ #11 ETERNAL

 11. Еternal

Внищвам тук идеята, че книгите (като носители на концепции и истории) са част от живота, а животът е част от книгите и представям две реалности- фиктивни, книжни реалности. Главните им герои черпят вдъхновение как да се справят с проблемите си – един от друг. Моят текст е написан като loop, т.е, може вечно да се чете. Ама само може.  
(Което илюстрира бързата ми график-дизайн визуализация.)
Моля, всички съвпадения са случайни!И нищо не е в окончателния си вариант. Има цяла вечност за това.

Вечен 

За да бъде добър творец, какво трябва да прави творецът?
Алекс намести по-добре чантата си с фототехниката.
Първо не трябва да има "трябва". Второ, да обича работата си. Трето да търси. Да търси идеята, която също го търси. Да го направи искрено, да го направи с повишено внимание и интерес. И може би, ще намери вечността.
Това беше, което му светна от романа, който си четеше между другото. За някакво момиче Яна. В един момент обаче един импулс го тласна да се облече, да напусне таванската си стаичка под наем и да забрави отчаянието си от вчера.
Отиваше да намери залата с двете огледала, която му се беше мяркала като снимка в една онлайн новина. За жалост, тя увенчаваше гордо предверито на Съвета за бракосъчетания в квартал Лагера. На всичко отгоре се канеше да завали.
Алекс едва не се спъна, когато слезе от трамвая, пропусна възможността да заснеме две каращи се деца на тема " Конфликтът в обществото", закачи градинка от редки цветя и връхлетя в сумрачото фоайе.
Светна внимателно лампите, залата оживя в дървената си ламперия, червен килим и златни орнаменти по тавана.
Ето я. Вечността, събрана между двете огледала, която правеше всеки обект и момент безкрайни.
Алекс нагласи колкото можеше по-безшумно техниката си, и започна да я настройва.
- Добър ден! - викна близък женски възрастен глас. - Да се жените ли сте дошли?
        
                                                                                      *
Яна затвори книгата и се замисли за момент.
Тя беше възхитена. Така се прави - като Алекс. Да си смел, да последваш идеята си. И все пак да я последваш докрай.
Дълго време Яна правеше джинджифилените си домашни кифлички, захлупваше ги грижливо, топли- топли, прекосяваше селцето с всичките му стръмни улички и мостчета и заставаше пред Пекарната на г-жа Бейк за да представи произведението си. Но никога не влизаше. Стоеше така и гледаше витрината, наблюдаваше усилената работа на г-жа Бейк и синовете ѝ, правеше път на клиените с озадачените погледи, а после си тръгваше и се разплакваше, но малко, по пътя. Сълзите падаха в реката, така че, имало ли ги е? Патетата бързаха смешно след мама и тате, размазано. "Никой не обича джиндифилени кифлички." - Чуваше приятелката си Амелия - "Аз не обичам. Тате не обича."
Страх я беше да зададе въпрос. Страх я беше от въпроса, не, страх я беше от отговора - да не я разочарова.
Но днес тя щеше да опече кифличките, да прекоси селцето и да влезе в Пекарната.  Да говори с г-жа Бейк.

И моята безкрайност от 1999-а година.
https://www.facebook.com/photo/?fbid=1315774252690&set=a.1315773932682

WRITETOBER 2020 / #10 Whisper

 10. Whisper

#Writetober2020 #Milvadraskatel #writingprompt

Днешният разказ няма да е разказ, а по-скоро стремеж за създаване на атмосфера.  Добре де, както се опитвам да създам такава в рисуването. Ще взема един герой, ще го подбутна в една много тревожна и мрачна среда, а после ще се постарая, напротив, да го настаня в най-успокояващата и сигурна възможна среда. По случая ще си пусна и съответна музика.

10. Ш е п о т

Esitere (it) - колебая се
Еsistere (it) - съществувам
Не  пропускайте буквата.

Езит погледна разранените си, измъзнали ръце.Целият този път беше зад гърба му, цялото това страдание. Щеше да влезе, най-накрая в Залата на шепота.Беше в предверието ѝ.
Зад него виелицата сърдито свистеше и пищеше, опитваше се да го докопа, около него го обгръщаха мрачни, синкави, високи стени, бял пясък се промъкваше против всички физически закони из различни пукнатини, сякаш имаше разум.
Стъпките на Езит проскърцаха като древен език,той погледна високите порти, страх завъртя орбитите на очите му и ги размъти.
Портите, тежки тонове епохи, поддадоха с лекота.
Есит не ги разтвори докрай, а се провря през пролуката, после се свлече като вързоп на каменния син под. Белият пясък го близна, образува рисунки около него. Камъните зашепнаха. Той се огледа, приведено, премигна, задържа дъха си, а после го пусна на равни, дълбоки интервали.
Залата не беше толкова широка, колкото си преставяше, но беше безмерно висока. Камъните, изграждащи стените, имаха различна форма и големина, но пасващи си напълно, всяко с различен релеф в себе си. Всеки един от тях шепнеше различна история. Възможното бъдеще.
Езит усещаше този дизонанс от шепот все по- влудяващ и все по-ужасяващ. Студът и пясъкът усилваха играта си, вкусът в усните му ставаше все по-горчив, мирисът  - все по-солен,а ръцете му свикваха с грубата и натрошена повърхност на земните камъни. Стори му се, че вижда още цветове: червено проблясва в един голям камък в горе-долу центъра на полезрението му. 
На езика на неговото племе, на древния забравен език, това беше знакът "избирам". Още "съществувам".
Знак, който допълваше Знакът "Колебая се" и променяше значението му.
Езит разбра. Отдели ръцете си с мъка и усети, че може да ги движи вече с лекота.

Ами, май имам и история.